На 7 юли Бончо Генчев навърши 50 години. Поздравен бе от много близки и приятели. Тогава той коментира, че Световното в САЩ ‘94 е било кулминацията в спортната му кариера, а безспорен връх е получаването на орден „Стара планина”.
Бончо Генчев е тръгнал от “Левски” (Лясковец), преминал е през “Локомотив” (Г. Оряховица), “Етър” (Велико Търново), португалския “Спортинг” (Лисабон) и е първият българин, играл в английската Висша лига с екипа на “Ипсуич”. След това кариерата му продължава в “Лутън”, ЦСКА, “Хендън” и “Каршолтън”.
На Мондиала в САЩ играе 3 мача и вкарва една от дузпите срещу Мексико. На Евро 1996 в Англия участва в един мач. В момента е президент на “Локомотив” (Горна Оряховица).
- Г-н Генчев, в една песен се казва, че мъжът на 50 е друго нещо. Важи ли за вас?
- Да, като че ли по стои на земята, по-мъдър е. Ентусиазма го има все още, но разумът и съзнанието са на друго ниво. Когато си млад, всичко е розово, сега е по-различно, отсяват се нещата. Другата разлика е във физическото състояние. И сега имам желание да тренирам и играя, но мозъкът диктува друго и все гледам да си намеря оправдание - хайде утре, хайде утре. Това е лош съвет, човек трябва да спортува.
- Направихте ли си анализ на тези 50 години, или поне на частта от тях, която помните добре?
- Човек се учи всеки ден. Животът е училището, а анализът е свършеното - добро или лошо. Стигнах до извода, че човек трябва да прави това, което му е отредено, за което има дарба. Моята дарба е футболът, трябва да бъда свързан с него. Това, в което съм се докоснал извън футбола, е било крах в живота ми. Губил съм и финансово, когато съм се захващал с неща извън футбола.
- Тоест вашият живот е футболът?
- На този етап - да. Опитвал съм се в чужбина да се занимавам с други работи. Ресторант, какво ли не. Въпросът е, че там не бях щастлив в това, което правех. Щастлив се чувствам във футбола. Вярно е, че в момента съм много ангажиран, естествено, има и неприятни моменти, но къде няма такива.
- Направихте хубав празник за рождения ден. Кой е “виновникът” всичко да мине по ноти?
- Радвам се, че поканените дойдоха, което е добър атестат, с едно две изключения по уважителни причини. Съжалявам, че Илиян Киряков не присъства. Казах му и на него. Аз си го обичам такъв, какъвто бе с рижавата глава. За мен той ще си остане приятел. Наистина им хареса на гостите. Всичко мина много добре. Предложението за лятната градина бе на Евгени Иванов, а всичко друго бе плод на човека, който стои до мен- Моника. Тя направи цялата организация и благодарение на нея стана хубав празник. Благодаря й.
- Кой от рождените си дни няма да забравите?
- Тридесетата годишнина. Дузпата, която вкарах на Мексико на Световното първенство в САЩ и отстраняването им предшестваше с два дни рождения ми ден. Направихме го в руска таверна в Бруклин, изненадаха ме с торта, беше много хубаво. Аз бях в апогея на своята кариера, последното стъпало, което съм качил. Ако върна назад хронологията - борбата ми за влизане във “В” група, утвърждаването ми като лидер. После налагането в “Б” група, оттам в “А” група, утвърждаването първо в олимпийския, после в националния отбор, излизането зад граница, докосването на световната фланелка, голът срещу Мексико. Всичко е свързано с много борба, с ред, дисциплина, с разум в избора на правилната стъпка. Много хора гледат отстрани и казват - какво им е на тях, получават всичко наготово. Не е вярно, всичко е свързано с много лишения, с характер, с мъжество. Най-важното е какво ще оставим след нас. Аз си изстрадах своите седем години извън футбола и сега искам като ръководител на “Локомотив”, когато си тръгна, защото никой не е вечен никъде, да го оставя стабилен, със същото име, без цифрички и буквички зад него.
- Как се разви футболната ви кариера?
- Нашите живееха в Генерал Тошево и аз съм роден там. Когато бях двегодишен, се преместихме първо в Трявна, а после и във Велико Търново. След Спортното в Ловеч изкарах казармата в Горна Оряховица и Лясковец. Разпределиха ме в жп войските в Русе до клетвата. После изкарах месец в едно забутано поделение в Одърне, преди да ме вземат в Лясковец във “В” група. После заиграх в “Локомотив” (Г. Оряховица), с който за три години минахме три нива. След това Георги Василев ме покани в “Етър” и станах шампион през 1991 г. Последва трансферът ми в “Спортинг” (Лисабон), за който помогна мениджърът Лусидио Рибейро, а после и в “Ипсуич”.
- Казвате, че голът от дузпа срещу Мексико в САЩ е най-важният в кариерата ви, кои са другите големи попадения, отбелязани в чужбина?
- В “Спортинг” беше доста тежко. Трябваше да се боря с конкуренцията на осем бразилци. Освен това и треньорът беше бразилец. Бяхме и трима българи. Тогава в Европа имаше въведена квота за чужденци. Само трима имаха право да са на терена. Не можах да се наложа като титуляр, но колкото пъти ме пуснаха, толкова пъти вкарах и се защитих. Попадението срещу “Бенфика” на финала за купата на Португалия там е N 1 за мен. Бихме с 1:0, а аз се разписах след поредната задна ножица. Начело на “орлите” беше шведът Свен-Горан Ериксон, бяха шампиони. Освен това в “Спортинг” имах уникалния шанс да се срещна и работя с прекрасен човек и велик треньор като незабравимия сър Боби Робсън. Той е човекът, който ме насочи към “Ипсуич” по-късно. В “Спортинг” видя нещо в мен и ми даде шанс по време на приятелски мач с “Астън Вила” в Париж. Тогава с първото докосване вкарах гол, но на следващия ден на тренировката се контузих. Въпреки че ръководството се насочи към поредния бразилец сър Боби Робсън ме изчака да се оправя, но след 40 дни последва нова травма - обърнах глезен в 7-ата минута на приятелски мач и трябваше да търся ново решение. Тогава той застана зад мен с целия си авторитет и ми отвори вратата към „Ипсуич”, което беше правилна стъпка, и ме върна в националния отбор. В Лисабон за първи път срещнах и Жозе Моуриньо. Тогава той бе скромно момче, което стоеше отдясно на Робсън и му превеждаше в началото, а после остана и в щаба на легендарния англичанин. В Англия най-важен ми е първият гол за “Ипсуич”. Бихме “Блекбърн” с 2:1, аз се разписах със задна ножица. Тогава ги водеше Кени Далглиш и станаха шампиони. Още си пазя записа на коментатора, който казва как българин за първи път бележи във Висшата лига. Следа оставя в мен и голът ми срещу “Арсенал”, бяха шестима национали на Англия с Дейвид Сиймън на вратата, Тони Адамс, Пол Мърсан, Йън Райт пред него…
- Двайсет години минаха от успехите на вашето футболно поколение. Каква е рецептата за тях?
- Системата, на която бяхме продукт. Начин на управление, начин на мислене тогава. Обучени педагози и треньори при децата. Сериозно сито и високо ниво. Социалистическият строй градеше в две основни направления - културата и спорта, които бяха лицето му пред света. Инвестираше се в театър, в кино в спорт. Затова бяха изградени спортни училища, които дадоха своя продукт след време. Спомням си, че с нас в детска и юношеска възраст можеха да работят само треньори с висше образование. Правилната методика и работа дадоха резултат.
- Защо България се отказа от методиката си. Парите ли са в основата на проблема, или липсата на ангажименти от страна на държавата и общините?
- Просто изпуснахме момента да модернизираме базата. През периода 1994 - 1998 г. имаше успехи и еуфория вследствие на тях. Тогава имаше и много безотчетни пари в групировките, които лесно се даваха за футбол именно заради резултатите. По онова време можеше да се заделят по 5 - 6 милиона лева за изграждане на бази за дечицата в различните градове, но не стана. Не знам защо, може би защото всички си мислеха, че като имаме това поколение, ще дойде и друго, но не става така. Швейцарци и германци правеха терени, обучаваха треньори, а ние чакахме нови успехи. И ето, че закъсняхме, и сега е много по-трудно да се градят нещата, но трябва.
- Кой бе най-добрият приятел на Бончо Генчев в националния отбор?
- Всички, като се почне от Югозапада с Андонов и Михтарски и се стигне до морето и Златко Янков. С Боби Михайлов, с Наско Сираков, с Емо Костадинов, с всички съм в прекрасни отношения. Не съм казал лоша дума за никого и не съм чул реплика по мой адрес. За мен всички са прекрасни момчета.
- Легенда сте и на “Етър”, и на “Локомотив”. Работите в Г. Оряховица, живеете във В. Търново. Как успявате да балансиране, при положение че са регионални съперници?
- Честно да ви кажа, тежко ми е в момента и трябва да влагам много разум, за да балансирам създаващите се от време на време напрежения между двата клуба. Искам печеливш да е футболът, но когато едната страна печели, няма как да не накърняваш интересите на другата. Преди седмица ми се обади президентът на “Етър” г-н Нанков, беше разстроен от някои изказвания на нашата пресконференция (б. р. на бившия старши треньор на “виолетовите” и настоящ на горнооряховци Сашо Ангелов). В крайна сметка нещата не зависят само от мен, всеки човек си има право на глас, но трябва да проявяваме разум. Не мисля, че е виновна само едната страна, далеч съм от тази мисъл. В момента нямаме допирни точки, но дори и да имаме, трябва да се мисли, а не да се хвърлят “бомби” и да се припомнят стари работи.
- За финал. Как бихте определили сам себе си?
- Като амбициозен човек и спортист, постигнал нещо в кариерата си. Без амбиция няма успех. Като характер понякога съм мамата си трака. Не е лесно да си около мен. На терена и аз се преобразявах, винаги исках да победя опонента. И като ръководител искам това - да сме N 1. Аз излизам във всеки мач за победа. Това е - характер.
