Тези дни се навършиха 20 години от падането на СТЕНАТА. Онази Голямата, Берлинската, по която въздишаха хиляди хора. Видяхме отново падането й, еуфорията, познати и остарели лица, припомниха ни пищно от екран и ефир документални подробности, миговете от онзи КРАЙ.
А един атрактивен, умен и с почти актьорски чар президент дори си пусна снимка във Facebook. Пак до нея ..
До СТЕНАТА.
По въпроса за прехода и СТЕНАТА се произнесоха бивши, предишни, минали,настоящи, исторически величия.
С една дума - много народ. Докато гледах и слушах всичко това, гарнирано с риска да се пресоли манджата, като всяко българско нещо, търсех облекчение в душата си и спокойствие в живота си . Аз, дете на късния Комсомол, прашинка от онези , които последните години на Соца и зверските първи на ПРЕХОДА захвърлиха някъде там, в опит да се самоспасяваме, не усетих облекчение в душата. Нито по-чист въздух, нито повече свобода и простор край себе си. Уж имах демократичен рефлекс, но нещо не сработваше в последните три петилетки.
Отдадох го на личното си бездарие да съм сред умните и хитрите в живота, на нездравословната си доза идеализъм и непремерен работохолизъм, на търпение, криви сметки, лоши кредити, на липса на гъвкавост.
Можех да продължа така до безкрай, докато ме засипваше бодрата петица по чевръста управленска / не/ далновидност на новия ни премиер, ако професионалният ми шанс не ме отведе на другарска среща. По ирония на съдбата на випуск, нарекъл себе си „Бузлуджански". Все мъже от сой и класа. С образование, история, професии, род, минало. Но готови и да имат бъдеще: заради идеализма и себеотдайността, с която бяха служили на народа си и градили поне четири петилетки професионален живот. Първите две от тях- в онова време.
Улучих кофти момент. На Големите Смени. На Големите рокади в онези структури, за които е неудобно да се пише. И нездравословно да се мисли. Дори насън. Тези, дето са все на мода, скрити и никога не излизат от обектива на историята.
Тъкмо се беше развъртяла поредната кадрова метла. Този път - Цветанска. И Борисова. Яко беше помела значителна част от тях. Някои очаквано, други-санитарно или в калабалъка, трети- съвсем нездравословно и несправедливо. Четвърти, усетили се преди време и навреме бяха сменили орбитата си и можеха да се похвалят със солидна сума и настояще зад гърба си. Като доказателство, че са стрували нещо на държавата, но тя е решила, че не си струват.
Тези изглеждаха уж доволни. А всъщност всички бяха като пронизани лъвове. Лъвове, но пронизани.
Не го казваха, нито показваха, но личеше. От тъжните и обречени песни, с които поливаха срещата.
Очевидно много съм се унесла в очите им, щом един от тях ме извади от унеса с думите: „Виж ги момиче, както и да изглеждат сега, каквото и да пише за тях по вестниците, 80% от тях, щом трябва да бранят народа си, ще се запишат първи.".
Каза го човекът, малко преди 12-тия час на камбаните, които следваха да възвестят 20-та годишнина от падането на СТЕНАТА. От началото на прехода, който според някои социолози у нас свърши. Макар / Б.Б. да твърди, че тъкмо сега започва/ .
Тогава пак се взрях в очите на ветераните от „Бузлуджанския". И в едни други ветерани, които кротко предъвкваха пореден личен празник на съседна маса. Имена от близката индустриална история на страната. Имена, личности, кариери, бъдеще.Някога. И уж и сега. Колко актуално, те си знаят.
И пак избуя призракът на СТЕНАТА. Но не Берлинската, която се оказа лесно разрушима и не най- Големият ЧОВЕШКИ ПРОБЛЕМ, а за онези ДРУГИТЕ СТЕНИ, видими и невидими, които преходът с бацила си на самоизяждането и разделението, отхвърлянето, поругаването и отричането, създаде.
Уж бяхме същите хора, а преходът ни направи различни и раздалечими. Бутнахме една стена и вместо неизбродими хоризонти и лекота от липсата на прегради, се оказахме пред купища други. Планини от прегради, от забрани, от страхове, от клишета, от граници и рамки. И никакъв хоризонт.
Уж унищожихме една мразена глигархия, а създадохме друга. Изритахме читави хора от различни места, смазахме стотици таланти, като ги сменихме с народ с калпаци, които трябваше да случат Бъдещето. В стремежа си да покажем, че сме се променили и Времето е в нас.И ние сме Времето. Жалка и обречена човешка амбиция.
И логично не се получи.
Дали защото при всеки опит да завъртим спиралата само с цикъл нагоре, правехме невъзможно рискови амплитуди с махалото, изритвайки и смачквайки свестни и качествени хора с позиции, минало, история, влияние -в периферията, обричайки ги на живот и съществуване „ Отвъд СТЕНАТА и въпреки СТЕНАТА".
Като елегантно и не винаги качествено ги превръщахме в алтернатива и вражеска форма на държавата. Държава-сянка в държавата.В нова олигархия, в структури с бели якички и босове.
И цялата тази кадрова и личностна , житейска и кариерна касапница облякохме в дрехата на Промяната, на Прехода. Окрещяхме я демократично, украсихме я с времеви лозунги, в които си приписахме собствеността върху ВРЕМЕТО.
И си въобразихме, че така можем да сме щастливи. Цели 20 години, в които някои от нас драстично смениха орбитите си, други ги отнесе центробежната сила, трети ги сдъвка центрофугата, а четвърти станаха недостижими.
И цялото това завихряне следваше да промени живота ни към по-добро. Да станем други хора. От новата нормалност. И уж се случи. Странно защо тогава и пак недоволните и мърморещите са повече от доволните ? И което е страшното- се множат..
Въпреки липсата на СТЕНАТА от Берлин човешките ни страхове са още по-големи, пречките пред свободния ни полет - мащабни, а страховете и безперспективността - задушаващи.
СТЕНАТА падна.
20 години след нея и началото на ПРЕХОДА, СТЕНИТЕ Са живи.
И се множат.
