Май. Месецът с най- много емоции.
Емоции, които издават много. За нас, за тези след нас, за онова отвъд нас и вътре в нас. Не само заради пълчищата от празници и поводи за наздравици през май, а заради тяхната пъстрота и противоречивост. Като се почне от 1-ви май, мине се през 6-ти, та 7-ми, 9-ти, 11-ти, 21-ви, 24-ти, 25-ти тази година, та 31-ви и така превалим в юни. За тези, за които част от датите не говорят нищо, обикновено няма спасение. При тях градушката от май е смачкала всичко.
Може би затова и политиците ни много обичат май: и за избори, и за сравнения, за хитри метафори- плашещи, многообещаващи и разделителни. „Септември ще бъде май" , „май ама през Май" и куп други родени в политическата преизподня формули.
И този май няма да прави изключение. Още от април започнаха врясъците по него. А някои се стягаха за него от лани.Евроврясъци, в които гласът на Малкия човек някак онемя. Няма го. Уж говорят за него, уж на неговия език, а малкият човек го няма. И живота му го няма. Или поне той не го разпознава в говоренето. Потънал в своите си гласове и грижи- приятни, тихи, не съвсем. Като това да изпрати порасналите си деца на бал. И да покаже суета, за пред хората, в която после ще се гърчи година в изплащането на индулгенциите по нея. Или просто няма време за губене в слушане на празно дърдорене, докато се опитва да спаси малкото си останала душа. Той, Малкият обикновен човек.
Душа, и духовност, която следва да опази корените му жилави, така че независимо от градушките и пороите, които не ни щадят никак през май,/ и този не направи изключение/ да поникне отново и да изправи глава. Българското. Не защото страдаме от излишен патриотизъм и патриотарството е на мода, а защото няма как да успеят и най- успешните чужди формули за пребъдване у нас, ако са ни пресъхнали корените. Ако нямаме интуиция и взор за тях. Нужда.
Няма народ без корени. Другото е маса, тълпа, сган, някакво множество, група озлобени индивиди, лесна плячка за сдъвкване от всевъзможни нездрави интереси. Плячка.
Винаги съм вярвала, че отвъд гълчавината и шума, българите имаме една добра черта: невероятният ни инстинкт за самосъхранение. Отвъд личното его, амбиции и поквара. Инстинкт, благодарение на който армията ни няма пленено знаме и загубена битка. Инстинкт, заради който в крайна сметка все остават някои над тинята и продължават наивни и уверено да вървят напред. Толкова, че и сега, през 2014 да ни има. Разпилени като пръснати на стадион мъниста от скъпа перлена огърлица, които трудно ще се намерят едно друго, без чужда помощ: от любител на перлите и искрено желаещ да си нареди наниза от баба отново. Убеден, че само с частица от корена в себе си, макар и емоционално, би могъл да продължи да броди из стадионите на живота.
Затова вярвам, че и този Май в голямата дандания , в празничното ояждане и метафоричните последици от него, ще се намерят и шепа сантиментални идиоти, които ще предпочетат да се попилеят в дирене на мънистата от бабината огърлица в прорасналия с троскот стадион.
И знам, че един ден ще я съберем отново. Ако не ние, то внуците ни или тези след тях. Защото вече отпратихме разнолико децата си да събират стъклени топчета по големия свят. С илюзията, че дирят бабините мъниста.
А българинът е известен с това, че разбира и отбира от хубавото. Затова съм оптимист. И в този Май.
