/ netinfo
Това е останало от паното, вдъхновено и създадено през 1981 година от казанлъчанина, академик Дечко Узунов и изпълнено от негови ученици и студенти във фоайето на едноименния хотел в Казанлък.
 
пано
netinfo


Паното е дар от именития художник, живял и творил дълги години в Казанлък, за новооткрития само година преди това централен градски хотел, и то в навечерието на 15 Световно първенство по парашутизъм. През 1980 година градът на розите събира световния елит парашутисти.

С идеята да създаде красота в уникалния като архитектура и иновативен за него време хотел, академикът създава паното, което месеци наред през пролетта и лятото на 1981 година рисуват на източната стена на фоайето учениците на Дечко Узунов.

Интересна година за културата в Казанлък

Той самият стои под скелето и ги наставлява, докато младежите изпълняват идеята на своя учител. Казанлъшкото пано в хотела е една от последните творби на академика, който пет години по-късно си отива от живота.
 
Паното с розоберачката бързо се превръща в една от казанлъшките атракции и привлича посетители, не само сред туристите, отсядащи в хотела. Скоро след промените през 1989 година, частната инициатива се разгръща, амбицията да се правят пари на всяка цена става цел номер едно и част от просторното фоайе на хотел „Казанлък“ е превърнато в лоби бар. Създават се павилиони за сувенири, като част от конструкцията им "захапва" и от паното на академика.

Преди да стане частна собственост, хотел „Казанлък" е бил притежание на „Балкантурист". С годините хотелът сменя стопаните си няколко пъти, като един от тях променя и конструкцията на фоайето и скрива зад стена от гипсокартон и метална рамка, осигуряваща „съхраняващ“ луфт паното, което на практика е скрито.

Сега от красивата творба с розоберачката в Розовата долина, отвъд гиипсокартона, са останали едва видими и надничащи от тавана парченца от някои елементи, видим зад една от допълнително изградените преградни стени във фоайето.
 
Тъжната съдба на една от последните мащабни творби – пана на академик Дечко Узунов се допълва и от факта, че никъде не е останал спомен за нея- запазена снимка или картичка.

Няма го и по якетата на гърбовете, които години наред се отриваха в него, докато пиеха кафето си на кожени дивани, залепени за паното в лоби- бара на хотела.
Във времето на създаването на паното и неговото разрушение интернет е бил недостъпен за повечето хора, което пък допълнително е улеснило „окартонването в забрава“ на красивото пано.

Днес то съществува само в спомените на хората, които са го виждали и евентуално в някои лични фотоси, правени край него. Тъжна съдба за една символична творба, създадена от колективна енергия и дарена с любов на родния град.

Творба, която би могла да бъде днес и едно от казанлъшките стойностни неща, и то на световно ниво, които да покажем на света. В навечерието на 120-годишнина на казанлъчанина Дечко Узунов, дал име на Националната гимназия по пластични изкуства и дизайн, симпатичната наемателка на лоби - бара и на хотела, е категорична, че знае за тъжната съдба на завещаната красота и че ако е стопанка на сградата, най- вероятно би предприела стъпки за възстановяването и откриването на паното. Още повече, че все още са живи и майсторите, работили по него като някогашни ученици и студенти на академик Узунов.

И могат да го възстановят в наранената му част. Проблем можел да бъде евентуалното разрушаването на допълнително създадената конструкция във фоайето на хотела. Разбира се да има каквито и да е гаранции за следващия стопанин на сградата и отношението му към скритата зад луфт и гипсокартон красота. 

Нямало и политика към тези неща тогава, не били предприети и мерки от тогавашните стопани и продавачи, които да гарантират опазването на паното, независимо и при каквато и да е промяна на собствеността, категорична е наемателката.

Още повече, че и самото пано е без статут. Такива са били тогава времената. И надали Маестрото е предполагал, че 38 години, ще се окажат безкрайно много време за повратливостта на ценностите ни.

А те самите от гипсокартон.
И че така ще се овъртолят Времената.
И ще се спъваме в безпаметност и рушене ..
И ще трошим и свиваме в гипсокартон непреходна духовност, несъзнавайки, че мелим себе си..
38 години ....
А сякаш не е било.
Никога ..
Не ни прощавай, Майсторе!