Една песничка ни намига упорито тази сутрин от Фейсовете на побелели вече авантюристи и демократи. Последният валс.
Помните ли го?
Преди 20 години по това време пак валеше. И студът пак бе кучи.
Едни хора се прегръщаха в снега. Други скачаха, за да покажат, че не са червени. И всеки, който не подскачаше бе дамгосван за такъв. И можеше да си отнесе боя, в комбинация с дежурното количество омраза и ненавист от танцуващите. Или просто мощно и звучно, сочно и задружно: „УУУ".
Без значение дори дали по него време можеше и сам да си избърше ръкава ..
Имаше кречетала: дървени и на два крака. И на Кръпката му замръзваха ръцете на китарата. А Венци пееше с апломб.
Грееха огньове и в тях се топлеше омразата ни. Народната. Един към друг. Един към всички. Към онези, към тези. И мечтаехме да метем. Не снегът. Миналото си. Онова преди. Без да съзнаваме, че метенето иска кураж. И знание. И мъдрост. Защото покрай боклука, може да преметеш и семената. Както стана.
Грешки на растежа. Казват тези, дето разбират. Онези, другите, дето живеят си признават под юргана:, че не беше, както биваше.
Има и други. Честни. Те мълчат. Не смеят да кажат. Защото пак ще ги последва „УУУУ"-то. Дето То си е нещо като наш национален девиз. Нещо като новото „ Да живее България" .
Не им е дошло времето. На честните. А онова Нашето, мина и замина. И синьото време отдавна е на парчета. Царското не се състоя. Разпиляното го отнесе Времето. Настоящото само поиска да си ходи.
Защото не може да е все така.
Тогава, преди 20 години се мразехме. Повече от студа навън. Както и сега. Тогава с по-голям жар и пламък от този, дето никнеше от огньовете по замръзналите ни снежни площади. Сега си отглеждаме омразата тихо. Само най- безразсъдните звучно. Захитряхме. Може да има и последствия. А и никога не е излишно да се снишиш.. докато мине бурята ..
Нали с приземяване някои оцеляха и оцеляват с десетилетия. Животът им мина и минава в приземяване. Само по - ентусиазираните пикират.
Тогава бяхме млади. Други по-мъдри и живели. Трети - просто мразеха. Мразеха заради отнетата им младост и несбъднато бъдеще.
Преди 20 години. Някои преди 20 по 20. Имаше и такива, дето връщаха лентата и още по 20 назад.
Беше едно Друго време.
Бобът си менеше цената три пъти на ден, месечно работехме за една надница и вярвахме, че ако бутнем това, най- хубавото е там отвъд. Бутнахме го. И после другото бутнахме. И бутахме. Все бутаме. В очакване на най- хубавото, което предстои.
Отвъд 10 януари. И напук на миналите 20 години.
Надяваме се. И не си признаваме, че арменски поп няма. Поне за тези важни работи. И че арменският поп се създава, отглежда, храни, брани и воюва за него. С национален кураж, решителност, смелост, отговорност. На всеки един към себе си и към страната си.
И затова не е нужно да се скача по площади. А само да си „скочил" в съзнанието си. И в малкото си човешко его. И в обикновените си човешки щтения.
Иначе: и на този десети има сняг. И пак подскачаме. Но от студ. Не по площади. А по гари и спирки. Докато чакаме недошъл влак или автобус, защото затворили превантивно пътя, понеже не се ловят снежинките във въздуха, а се оставят да навалят на пътя.
Такова е времето. Сезонно.
Вали.
И не ни е до тояги. Макар пак да затварят парламента. Конституционно.И Президентът ни да е нов.
Някои се опитват пак да крещят, но масовата глухота е по-силна от тях.
От умората.
Заради обезверяването. Поради попарени надежди. От осъзнаването, че една птичка пролет не чини, а за ято трябва водач. И че не боята прави страната, а народът - държавата. И държавата - Родината. А всичко това- Хората.
И че не петилетките, овъртени под звуците на шумни или не съвсем политически хитове създават надстройката на обществото, а истински далновидните мъдри, държавнически решения и отговорност. И осъзнато гражданско следване след тях.
А всичко това не се продава в МОЛ-а. Поредният. То се възпитава. През ежедневните ни избори и примери. През училището, семейството, дневния ред на делника ни, политическите примери и кумири.
И последното не е демоде. А дефицит.
Във вариант, от който си струва да скачаме пак по площадите.
Без да се уморим.
Дори само заради онази изчезнала „ любов народна и искра любородна"..
Заменена и от Него с „Нема такава държава" ..
20 години по-късно това бива да е мотив.. за нови подскоци..
Дори само за да върнем „ народните песнопения" в правилната подредба и ред..
Хайде! Кой не скача е .....
