Една година преди сам да загине Христо Ботев пише във в. Знаме от 6 юли 1875 г.: „Един само хаджи Димитър, „Черното хлапе” и Ванката можаха да намерят пари и без ничия помощ, а напротив при множество завист и преследвания, да преминат Дунава и да осъществят идеята на Раковски”.
Тази характеристика на поета, който повтаря подвига на Хаджидимитровата чета, е една синтезирана преценка за значимостта на нейните действия, чрез които „направи епоха, както в историята на нашата емиграция, тъй и в историята на нашето политическо и умствено възраждане”.
Силното емоционално въздействие на подвига на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (Черното хлапе) намира проявление и в Ботевата баладична поема „Хаджи Димитър“. Началната й строфа „Жив е той, жив е! Там на Балкана…“ и днес впечатлява със силата на саможертвата и утвърждава безсмъртието на героя. Написана неизвестно кога, тя е публикувана за първи път във в. „Независимост“ през 1873 г. и художествено пресъздава събитията от революционния подем на българите в края на 60-те години на ХIХ век. Като най-големия въоръжен български отряд, преминал Дунава дотогава, четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа от 1868 г. привлича интересите на изследователи, публицисти, историци-любители.
Поради тайния характер на революционните действия в периода на националноосвободителните борби, следите в домашните документални извори са много бледи или почти липсват. А изобилната чуждестранна документация, която отразява позициите на държавите относно движенията за национална еманципация сред българите, едновременно с това накърнява достоверността на информацията поради пристрастните оценки. Въпреки че мемоарните съчинения и възрожденският периодичен печат също не са лишени от неточности и субективност, те представят подробности, обогатяват характерните особености в хода на събитията.
Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа е неразделна част от проявите на участие на габровци в развитието на българската политическа мисъл и практика за освобождението ни от османско господство.
Второто сражение на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа
Многопосочното габровско участие намира отражение в различни по характер извори: документи – Устав или закон за четите, писма (от тях и дипломатическа кореспонденция), разписки, свидетелства, поменници и списъци; вестници, отразяващи бойния път и мерките на официалната власт за разгрома на четата; мемоарна литература, създадена от участници или съвременници. Според датировката им обхващат времето от 25 април 1868 г. до август 1902 г. Най-голяма част от тях се съхраняват в архива на Националната библиотека в София, други – в Регионален исторически музей - Габрово.
Чрез съдържанието им се уточняват имената и броя на участниците от Габрово в четата, естеството на оказаната от габровци помощ, изясняват се основни моменти от движението на четниците в Габровския регион, съдбата им, степента на политическата им зрелост, както и нюансите в настроенията на габровското население към този род революционни прояви.
Въз основа на известните досега списъци на четата, публикувани в записките на Панайот Хитов (1873 г.), Захарий Стоянов (1885 г.) и Христо Македонски (1896 г.) се потвърждава със сигурност участието на шестима габровци – Иван Попхристов, Коста Евтимов, Стоян Пенчев, Илия Димов, Стефан Иванов (Калцун) и Йонко Балкански. Два документа – Списък на убитите, обесените и измрелите поборници за 1862 – 1876 г. и Поменник на геройски загиналите въстаници от Габрово, съхранявани в РИМ – Габрово, уточняват името на Димитър Илев от с. Беломъжите, Габровско. Като секретар (писар) на четата Ванката Попхристов изготвя и оригиналния й списък, който не достига до нас в цялост, а чрез негов вторичен вариант – преписа на Панайот Хитов. Обучението в Александровското военно училище в Москва (1862 – май 1864 г.) и офицерската служба в руската армия (юни 1864 – февруари 1866 г.), членуването в Тайния централен български комитет са школа, която му позволява да бъде една от първите фигури в ръководното ядро на четата.
Иван Попхристов
Най-разнообразен е изворовият материал, илюстриращ мястото и ролята на Габрово и габровци при реализиране бойния път на Хаджидимитровата чета, както и при мерките, предприети от официалната власт за разгромяването й на територията на Габровския край. Съобразно времето си на създаване те са с произход след събитията от юли 1868 г., а по характера на съдържанието – са реакция, отзвук или съхранен спомен от тях.
В дипломатическите справки Габрово и Габровско са определяни като регион, в който „настроенията са били винаги враждебни към османското правителство”, поради което българското движение намира „съмишленици и доброволци”. И съвсем логично е още в предварителните планове на ръководството габровският Балкан и принадлежащите му селища да бъдат включени в схемата за движение на четата. В Записките си Христо Македонски, пряк участник в действията, бележи, че Габровският манастир е посочен от войводите като възможно убежище на четниците и че там са „предуведомени за това”.
Австрийският ежедневник „New Freie Presse” от 27 юли, позовавайки се на телеграма – специална кореспонденция от Цариград, отбелязва: „40 души начело с войводата „Х. Димитър от Слимеа (Сливен) са се оттеглили по посока на Габровския Балкан”. А официалният австрийски вестник „Frendenblatt”, като използва телеграми от 2 и 3 август, съобщава за „неоповестени дотогава битки с въстаниците, особено около Габрово”. От друга страна дипломатическите доклади, както и чуждата преса съдържат информация, която сочи, че Габрово е едно от средоточията на войски, специално организирани от Мидхат паша (бивш управител на Дунавския вилает, а тогава председател на Държавния съвет), натоварен с мисията за ликвидиране на четата.
Историческата проза на Захарий Стоянов, мемоарните записки на Христо Н. Македонски и биографичните бележки на Марин Нейков (и двамата оцелели Хаджидимитрови четници) създават една много пъстра картина на лица и събития от летописа, свързани с Габровския край. Въпреки известната доза субективизъм и немалкото емоция, която съдържат, те са интересен извор, който утвърждава някои факти или уплътнява историческата действителност за четата при липса на други свидетелства.
След голямата битка при Канлъдере на 10 (22) юли 1868 г., отттегляйки се през селата Идилево, Малкочево (дн. Буря), Ловнидол, войводата Х. Димитър се насочва към габровския Балкан. Сред малкото исторически извори, които свидетелстват за пребиваването на четниците в планинското село Дебел дял, Габровско, е епичното документиране на Захари Стоянов.
„Съчувствени и благи думи”, „гостяване” около „богата трапеза”, „християнска софра”, разговори за „горчивите съдбини на българския народ” в присъствието на жени, деца, баби, старци, начело със „селските първенци, попове и чорбаджии”, които слушат с „напрегнато внимание, ни възражение, ни противоречие”. След двата часа „гостолюбие” на балканските жители, Тодор Асенов, братът на войводата, тежко ранен е оставен в селото при обещанието на свещеника и чорбаджиите, че „ще го скрият и ще се потрудят да го излекуват”.
Впоследствие укривателят му Петко Георгиев Борунсуза го предава и на 14 юли 1868 г. Тодор Асенов е убит.
В Записките си Христо Македонски отбелязва, че той, Илия Николов от Никопол и Пенчо Стоянов от Панагюрище след почти десетдневно лутане из Габровските планини се насочват към Габровския Соколски манастир, в който не посмяват да влязат поради забелязаното „необикновено движение наоколо му”. Въпреки риска те поемат път към Габрово, където намират подслон „в първата сламеница” – в дома на абаджия, името на когото остава неизвестно. Христо Македонски пише, че този „добър българин-патриот” им оказва „братско посрещане” и „човещина” – „на софрата му се хранехме заедно с него и домочадието му”, а негови приятели „добри патриоти”, „също принасяха по нещо за ядене”.
Не липсват извори, които документират и изразено враждебно отношение на габровци към четниците. В писмо от 23 юли 1868 г. до Христо П. Тъпчилещов, габровецът Христо Арнаудов (търговец и чиновник на турска служба, ярък туркофил, превел на български „Законите” на Османската империя) определя действията на четата като „нещастна случка”, а четниците нарича „влашки разбойници”.
„Благодарение – пише той – на правителствената деятелност прошлия четвъртък къзанлъшките заптиета и царските войски, които от тука (Габрово) бяха утишле по балкана, сполучиха разбойниците и до крак ги исбиха и тишината се повърна на мястото си”. Арнаудов има предвид битката на връх Бузлуджа, след която споменава, че са обесени в Казанлък, Габрово, Търново и Русе десетина души.
Група извори изяснява съдбата на четниците от Габрово. В по-голямата си част те са свързани с уточняване подробности около гибелта на Иван Попхристович, ранен по време на битката от 9 юли при с. Вишовград. Преоблечен в прости дрехи, взети от един овчар, той е оставен под една круша – „целунахме го всички по хладното чело и му казахме – прощавай” – разказва Ангел Обретенов.
Според официално съобщение в рапорт на Мидхат паша до Високата порта от 23 юли 1868 г. „ранен в крака, под предлог, че няма да се предаде, захвърлил пушката си, но когато се приближили да го хванат, изгърмял с револвера си, скрит у него, и по този начин успял да нарани тежко един юзбашия (капитан), един стражар и един цивилен, а накрая се самоубил” на 23 юли 1868 г. при опита да бъде заловен.
Данни за убийството на 19-годишния Стоян Пенчев (най-младият от четата) в с. Кечидере (дн. Козин дол, Еленско), също се откриват в спомените на А. Обретенов. В. Дунав от 14 юли 1868 г. споменава за изпълнена в Габрово присъда – обесването на Димитър Илев от с. Беломъжите. В статия на Пандели Кисимов във в. Дунавска зора от 21 юни 1869 г. е отбелязано за Коста Евтимов - Наполеона (роден 1834 г.), че участва в четата като „капетанин на 25 момчета”.
Коста Евтимов
Търговец, участник в отрядите на Джузепе Гарибалди (1860 г.), в опита за въстание на даскал Никола Стефанов в Габрово (1862 г.), в Критското въстание (1866 г.), в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1868 г.)., той е убит на 9 юли 1868 г. в битката при Вишовград. Убит е и Йонко Балкански, който дава цялото си състояние за подготовката на четата и сам се включва в нейния състав, за да отдаде живота си за поробеното отечество. По данни на Филип Симидов (учител, книжовник и поборник) той също загива в битката при с. Вишовград. Не е известна съдбата на 24-годишния Илия Димов и 28-годишния Стефан Иванов.
