Факти от календара: 17 юни
Факти от календара: 17 юни / Guliver/Getty Images

1631 г. азиатският владетел Шах Джахан построява дворецът гробница Тадж Махал.

Дворецът се намира на брега на река Джамна - на 2 км от град Агра (Северна Индия). Построен е през Средновековието - периодът, през който Агра е била столица на Монголската империя. 

Шах Джахан (истинското му име е принц Курам) е бил наследник на Тимур хан и Чингиз хан - видни монголски завоеватели на своето време. По нормите на Корана принц Курам се оженил много млад. Легендата разказва, че по време на един панаир за Нова година обаче, принц Курам срещнал своята единствена голяма и истинска любов - принцеса Аджурманд Бано Бегум, която след възкачването на принц Курам на престола била коронувана с името Мумтаз Махал. Двамата се влюбили безумно, но заради ранната възраст на принцесата, трябвало да чакат четири години, докато сватбата се осъществи по всички правила и предписания на свещената книга. 

Принц Курам и принцеса Аджурманд се женят на пищна церемония пред очите на цялата Монголска империя. Бракът им предизвиква бурни дебати, тъй като след церемонията, принц Курам буквално зарязва полагащия му се харем и се отдава изцяло и предано на втората си жена. Мумтаз Махал от своя страна също била много силно привързана към съпруга си. Тя пътувала с него навсякъде, и била неговия най- доверен съветник, както и най-верният му поддръжник във всички начинания. Благодарение на нейната проницателност и гъвкави реакции принцът успял да избегне и превъзмогне много политически интриги , дори спадове, а в същото време изживял и много възходи. Мумтаз Махал била единственият човек, на когото можел да разчита в сложната атмосфера на конспирации в императорския двор и тя никога не го подвела. 

Днес името на Мумтаз Махал в Индия се свързва с респект, възхищение и признателност за абсолютно безрезервната й обич и подкрепа към съпруга си. Двамата живеят заедно 19 години. През това време тя ражда на съпруга си 14 деца, от които само 7 оцеляват. 

Принцът идва на власт след смъртта на баща си и след поредица битки между претендентите за трона. През 1628 г. той влиза триумфално в столицата Агра - вече като император и приема името Шах Джахан. Три години по-късно обаче щастието му е помрачено, тъй като заради тежкото раждане на 14-тото им дете Мумтаз Махал починала. 

Смъртта й напълно съкрушава Шах Джахан, а в легендата дори се говори, че само за една нощ императорът побелял. Следват цели две години траур. Той престанал дори да се храни и се лишил от всички удоволствия, които му напомняли за любимата жена. И единственото, което имал желание да направи е да увековечи любовта си към Мумтаз Махал завинаги. Точно таи била причината за построяването на гробницата. Шах Джахан имал слабост към лукса, рисуването, скъпоценните камъни и красотата във всичките й форми. Тези негови страсти оказват голямо влияние върху дизайна на храма. 

Императорът искал да построи гробница, която да зашемети целия свят. Искал тя да е точно толкова великолепна и красива, колкото съпругата му и тяхната любов. Построява я на един от завоите на река Джамуна - място, което се вижда в цялата си прелест от прозореца на собствените му покои. Императорът сключва сделка с един благородник, на който принадлежало това място като му дава огромен палат в замяна на това парче земя. 

Работата по построяването на Тадж Махал започнала през 1631 г. За 22 години 20 000 работника от Индия, Персия, Отоманската империя и Европа участвали в изграждането му. На площ от приблизително 17 хектара земя, била въздигната сграда, която струвала около 32 млн. рупии. Макар да не е напълно сигурно, най-често за архитект на величествената постройка се споменава индиецът от персийски произход Устад Ахмад Лахори. Произходът на името все още не изяснен. В превод означава „Короната на двореца”, а мнозина смятат, че името е съкращение от Мумтаз Махал.

Със своите пресичащи се четири ъгъла, Тадж Махал представлява несравним осмоъгълник, чиято архитектура е вдъхновена от симетрията на елементите. Петте основни елемента от комплекса, които са известни като Входа, Градината, джамията, „jawab” ( буквално означава „отговор”, сградата, която е разположена непосредствено срещу джамията) и Гробницата (с неговите четири минарета), всички изградени в стила на архитектурата на Мугалите. 

Централното кубе е 58 фута в диаметър и се издига на височина от 213 фута. То се поддържа от четири допълнителни минарета. Тези грациозни, изящни минарета са всяко от по 162,5 фута. Мавзолеят както вътре, така и отвън е декориран чрез инкрустирани със скъпоценни камъни като ахат и яспис цветя и калиграфия. Главните арки с длето са изографисани с пасажи от Корана и гравюри с флорални мотиви, които придават допълнителен чар на магнетичната сграда. Централната куполообразна зала и прилежащите зали имат много стени и тавани, които впечатляват с декорацията си, изцяло издържана в ислямски стил.

Портата на комплекса е висока 30 м, като целта е гробницата да не се вижда преди да се мине през портата. Оригиналната врата на портата, която е била отмъкната от индуски войски през 18 в., е била от масивно сребро, като по нея са били наковани 1100 пирона с главички от сребърни монети. Покриващите портата калиграфски надписи изглеждат еднакви по размер, като за целта буквите постепенно са увеличавани отдолу нагоре.

Градината на комплекса символизира мюсюлманския рай, в който според Корана текат четири реки - от вода, мляко, вино и чист мед. Дърветата, които са били засадени, са били кипариси (символ на смъртта) и плодови дръвчета (символ на живота). В каналите, разделящи градината, са плували пъстри риби, а сред дърветата са били пуснати най-различни птици.

Гробницата е разположена върху платформа, висока 6,7 и 95 м в квадрат, като единственото двойно стълбище води към мавзолея и облицована изцяло в мрамор, а джамията и „отговорът” са направени от червен пясъчник. Четирите минарета са разположени симетрично около гробницата и се смаляват симетрично, за да подсилят внушителността на централното куполообразно минаре.

Вътрешността на мавзолея се състои от централна зала с великолепна акустика и четири осмоъгълни зали отстрани - те са били предвидени от Шах Джахан за гробници на членове на императорското семейство, но Аурангзеб пренебрегва волята на баща си. Под залата е разположена крипта (макбара), в която се намират гробовете на Мумтаз Махал и Шах Джахан.

В централната зала са разположени копия на гробовете, тъй като е имало традиция да се прави частен и публичен гроб. Гробовете в залата, украсени с полускъпоценни камъни, първоначално са били обградени със сребърен параван, но Аурангзеб го заменя с великолепен мраморен параван. Някои от мозаечните цветчета, украсяващи паравана, са съставени от над 60 детайла и създават илюзия за обемност. Над гробовете гори лампа, чийто огън никога не трябвало да загасва. 

Шах Джахан е погребан до Мумтаз Махал през 1666 г. Осем години преди това той е свален от трона от един от синовете си. Наследникът затворил баща си в кралския му апартамент в Агра форт. Оттам през реката шах Джахан от сутрин до вечер съзерцавал Тадж Махал, където било останало сърцето му. Сега дворецът на императора е превърнат в музей и туристите имат тая възможност да погледнат от същото място към гробницата. 

1885 г. Статуята на Свободата пристига в пристанището на Ню Йорк, на борда на френския кораб „Исер”. Статуята е подарък от Франция към американците в чест на 100-годишнината от обявяването на независимостта им.Прочутият символ пристигнал като колетна пратка в 214 кутии. Съдържанието на кутиите не е изненада за събралите се десетки посрещачи – всички знаят, че там лежат 350-те части на „Свободата озарява света” - огромна женска фигура, излята от мед и стомана по идея на френския скулптор Фредерик Огюст Бартолди.

20 години по-рано Бартолди е млад ваятел с надежда един ден славата да кацне на рамото му. На вечеря у Едуар дьо Лабуле - виден френски юрист и политик, артистът чува интересна идея от общественика. „Ако в Съединените щати трябва да бъде издигнат един паметник в чест на тяхната независимост, бих сметнал за най-естествено той да бъде построен с обединени усилия - общо дело на нашите две нации”, разпалено обявява Дьо Лабуле.

Идеята се загнездва в мозъка на Бартолди и скоро той предлага на Едуар дьо Лабуле няколко скици. По онова време обаче на власт във Франция е Наполеон III, който не гледа с добро око на Лабуле и неговите симпатии към „свободата, равенството и братството”. Проектът отлежава до 1871 г. Тогава тъкмо е приключила Френско-пруската война и идва времето на Третата република. Бартолди е герой от сраженията, а Лабуле - сред силните на деня.

Уж всичко изглежда благоприятно, но тандемът се сблъсква с друга трудност - липсват пари за реализацията на грандиозния подарък. За да намери средства, скулпторът патентова статуята и получава правото да продава сувенири с бъдещия проект. По време на Световния панаир в Париж през 1878 г. Фредерик Бартолди излага в един от парковете на френската столица главата на статуята. Хиляди се стичат да видят как изглежда Свободата, която озарява света, а създателят й ги допуска след такса вход. Така публиката научава, че в лицето на Лейди Свобода, както днес всички наричат символа, художникът е вложил чертите на майка си. А в тялото й - формите на любимата си жена.

Освен в Париж Бартолди и юристът търсят съмишленици и отвъд Атлантика. Доста от тях намират сред масоните. Свободните зидари от двете страни на океана дават значителна част от нужните 800 000 долара. Французите осигуряват средствата за статуята, а янките - за пиедестала на фигурата. 

Парите за постамента идват след небивала рекламна кампания под ръководството на собственика на „Ню Йорк уърлд” Джоузеф Пулицър. Страниците на вестника изобилстват от статии за патриотичната кауза. Акцията мобилизира тънката струна на жителите на големите градове Филаделфия, Бостън, Сан Франциско, Балтимор, Минеаполис и Кливланд и финансите са осигурени.

Така повече от година след пристигането на части Статуята на свободата най-сетне е сглобена и се извисява в целия си блясък на пристанището на Ню Йорк. На 28 октомври 1886 г. президентът на САЩ Гроувър Кливланд официално открива Статуята на Свободата. Тя е поставена на Острова на свободата, който се намира в границите на щата Ню Джърси. 

Фигурата е с височина 46,5 м без платформата, заедно с нея монументът се извисява на 102 м. Цялата конструкция от мед и стомана тежи 205 т. Медта в уникалната статуя е 81 т. Могъщата дама е стъпила върху разкъсаната верига на робството и държи в лявата си ръка Декларацията за независимостта с историческата дата 4 юли 1776 г., а в дясната - факла. На главата на женската фигура има 7-лъчева корона, символизираща седемте морета и континенти. Общо 25 прозорчета напомнят за съкровищата на света. 

1939 г. във Франция е извършена последната публична екзекуция с гилотина.Процедурата за изпълнение на смъртни присъди не била променяна от епохата на „революционния терор” чак до пълното отменяне на смъртното наказание.

На 25 април 1792 г. във Франция успешно издържа изпитание въведената за масово използване гилотина, която за начало отсича главата на големия разбойник Никола Жак Пелете. 

Екзекуциите на гилотината се извършвали по строго разписание. Подготовката започвала в 2.30 ч. през нощта. В продължение на час палачът и помощниците му проверявали механизма и го подготвяли. В 3.30 ч. директорът на затвора, адвокатите, лекар и други официални лица се допускали в килията на осъдения. Ако жертвата спяла, директорът трябвало да произнесе думите: „Молбата за помилването ви е отхвърлена, станете и се пригответе за смъртта!”.

След това обличали осъдения в специално приготвени риза и жакет. Затворникът, придружен от двама стражи, бил отвеждан в специално помещение, където имал право да напише последно писмо до роднините си или до други лица. След това идвало ред на последните утешителни приказки със свещеник. В края на обреда полицаите предавали затворника на палача. Осъденият бил завързван с ръце зад гърба, яката на ризата се отрязвала, а осъденият имал право на последна чаша ром и цигара.

Това са формалностите. После всичко ставало за секунди - жертвата се поставяла на пейката на гилотината, вратът се фиксирал в дървеното менгеме и палачът дърпал лоста. Тялото и главата на екзекутирания веднага се прехвърляли в специално приготвен сандък, пълен със субстанция, която да попие кръвта.
Цялата процедура завършвала в 4.00 ч. сутринта, преди Слънцето да изгрее.

Последната публична екзекуция във Франция е тази на Южен Веийдман, признат за виновен в убийството на седем души. Изпълнението на присъдата е във Версай. Заради известно забавяне екзекуцията приключва в 4.50 ч. сутринта, вече на разсъмване. Това позволява на по-коравите оператори да запечатат на кинолента самата екзекуция.

Заради непристойното поведение на тълпата и журналистите, властите решават да се откажат от публичното изпълнение на смъртни присъди. От този момент насетне смъртните присъди се изпълняват в затворени помещения или в скритите зад високите стени вътрешни дворове на затворите.

Всъщност обаче екзекуции са прилагани и в следващите години, но те не били публични. Последният човек, екзекутиран във Франция на гилотината, е тунизийският имигрант Хамид Джандуби. На 10 октомври 1977 г. е изпълнена смъртната му присъда заради това, че убива своята 21-годишна позната Елизабет Буске.

През 1981 г. президентът Франсоа Митеран подписва закон, с който във Франция се забраняват смъртните присъди. Последният държавен палач Марсел Шефалие умира през 2008 г. Интересното е, че Шевалие наследява длъжността на държавен палач от чичо си, и имал намерение да предаде „занаята” на своя син Ерик, който работел като помощник на баща си в изпълнението на смъртните присъди.

1955 г. извършен е първият полет в СССР на реактивен пътнически самолет - „Ту 104”. В периода от 1956 г. до 1958 г., след спиране на полетите с De Havilland Comet, „Ту-104” остава единствения в света пътнически реактивен самолет в експлоатация.

На 11 юни 1954 г. Министерският Съвет на СССР издава постановление за разработка на пътнически реактивен самолет на конструкторското бюро на Андрей Туполев. Работата по разработката започнала по-рано и се базира на бомбардировача „Ту-16”. От него се използва крилото, опашката, гондолите за двигателите и шасито. При „Ту-104” е увеличен диаметърът на корпуса и крилото е поставено в долната част. 

Първият полет на Ту-104 е на 17 юни 1955 г. Първият сериен самолет се вдига във въздуха на 5 ноември с.г. и е построен в Харковския авиационнен завод в Украйна. През 1956 г. съветският лидер Никита Хрушчов пристига в Лондон с реактивния „Ту-104”, а на 15 септември 1956 г. е първият редовен по линията Москва - Омск - Иркутск .
Освен в Харков самолетът се строи в авиозаводите в Омск и Казан. Производството е спряно през 1960 г.

За усвояването на новия самолет се налага да се променят самите летища. Комфортът за пътниците се повишава в сравнение с буталните и турбовитловите машини. На самолета има анатомични седалки с регулиране на облегалката, по време на полет се сервира топла храна и напитки, преди полет стюардите провеждат инструктаж за безопасност. 

Полетът от Москва до Иркутск трае 7,5 часа, доста по-бързо от „Ил-18” и „Ан-10”. През 1956-1957 г. самолета почва да лети до Лондон, Будапеща, Копенхаген, Пекин, Брюксел, Отава, Делхи, Прага и т.н.

1988 г. приключва успешно съветската космическа мисия „Союз ТМ-5”. Сред екипажа на която е втория български космонавт - Александър Александров.

Любопитен факт е, че на борда на кораба пътува и прочутата кукла Педя човек - лакът брада. Освен куклата и Александров на борда са и двама руснаци - командирът на полета Анатолий Соловьов и борд-инженерът Виктор Савиних.

В безтегловност вторият ни космонавт успява да извърши над 56 успешни научни експеримента, включително изпитание на българските храни за астронавти. По време на мисията летците осъществяват телемост с тогавашния държавен глава на България Тодор Живков. След полета Александров е удостоен с най-високото българско отличие – орден „Стара планина”.

При приземяването си на борда на „Союз ТМ-5” се намира част от съветско-

1994 г. в САЩ е открито Световното първенство по футбол. Шампион става Бразилия, която побеждава на финала Италия след изпълнение на дузпи. Националният отбор на България се класира на четвърто място.

Още през 1988 г. ФИФА решава 15-тото Световно първенство по футбол да се проведе в САЩ, пренебрегвайки кандидатурите на Мароко и Бразилия. Този избор изненадва мнозина, които смятат, че в САЩ има много малко футболни фенове и стадионите биха останали полупразни. Впоследствие фактите опровергават тези мнения. Поставя се рекорд по посещаемост на футболните срещи (3 600 000 души), който и досега, след изиграването на още три световни първенства и увеличаването на броя на участниците, не е подобрен.

Форматът на провеждане на турнира остава същият, както и през 1990 г. - 24-ма участника, разделени на шест групи по четирима. Шестнадесет отбора се класират за следващата фаза - победителите в групите, заелите второ място и четирите най-добри трети отбора. Победителите в осминафиналите играят на четвъртфинали, победителите в четвъртфиналите играят на полуфинали. Загубилите на полуфиналите играят мач за трето място, победителите - финал. При равенство в мачовете на директните елиминации се играят две продължения по петнадесет минути и ако отново няма победител следва изпълнение на дузпи. Същото правило важи и за финала. Тогава този формат се използва за последен път, тъй като през 1998 г. участниците са увеличени на 32 отбора.

На първенството в САЩ влиза в употреба за първи път новата точкова система, където за победа се дават три точки, вместо досегашните две, а за равенство - една. Това дава по висока стойност на победата и обезсмисля равенството като стратегически резултат.

Официалният талисман на световното е Страйкър, куче носещо униформа в червено, бяло и синьо и футболна топка.