Живот в слепота: Момчето, което „вижда“ със сърцето си

/ ThinkStock/Getty Images
Познавам Руми от 5 години. Запознахме се в един дъждовен ден пред Факултета по журналистика и масова комуникация след първата ни лекция. Стоеше на стълбите пред входната врата с белия си бастун, слънчеви очила (с които впоследствие разбрах, че никога не се разделя) и държеше телефон в ръка. Руми е от Хасково. Решава да се премести в София за да следва мечтите си. Завършва журналистика, а в момента довършва магистратурата си в Историческия факултет. Влюбен е в радиото, а всички негови приятели – в гласа му.
 
В този материал няма да откриете опит за провокиране на съжаление, нито упреци към когото и да било за състоянието му. Няма да прочетете и молби за помощ, съчувствие или толерантност към хората в затруднено положение. В следващите редове може да откриете единствено искреност. Това е ежедневието на един мъж с бял бастун, който е приел реалността такава, каквато е, без да се притеснява да я сподели (с усмивка). Човек, който умее да се радва на малките неща. Онези, които ние „виждащите“ не забелязваме. Като слънцето, например, на което Руми възкликва „Боже, какво хубаво слънце е пекнало“.

Руми Рафет
Личен архив

Руми, разкажи ми каква започва всеки един твой ден?

Началото на деня ми е най-слабо комуникативното време от денонощието. Денят винаги започва с кафе. Живея в общежитие в чийто вход има кафемашина. Когато го няма този бърз начин си приготвям сам кафето. Как? Лесно, сипвам си смляно кафе в цедката на кафе машината, или както си приготвят кафето всички останали. Трябва да бъда внимателен за да не разсипя кафето, но това не ми се случва. Тогава обмислям програмата си за деня и се настройвам за предизвикателствата. 

Как се справяш с битовизмите?

Не се славя с кулинарни способности. Мажа филии. С времето го усвоих. С малко повече сръчност. Когато съм си в собствения дом нямам проблем с изпълнението на битовите задачи. Те не са различават особено много с на останалите хора, които ползват зрението си, просто влагам малко повече внимание и концентрация. Обичам хигиената. Старая се да поддържам добро ниво на чистота в стаята си. Просто изисква повече концентрация и време. Не мога да кажа, че когато си със загубено зрение битовите задачи са непосилни, нито мога да кажа, че и с нищо не се различават. Преодолява се всичко с внимание и концентрация.

Навън какви са трудностите? Придвижване, градски транспорт?

Трудностите навън са в непозната среда. Когато съм на дадено място за първи път – аз не мога с един поглед да обхвана обстановката и да си изградя зрителната представа. На мен това ми отнема повече време. Градската среда има своите неуредици. Дупките, които се пълнят с вода при всеки един дъжд и са трудни за заобикаляне, проблемите със светофарите, които невинаги са добре озвучени. А в градския транспорт разчиташ на инсталирани програми на смартфона. Те са свързани с GPS-а и те предупреждават коя спирка наближаваш. Ако се наложи да си купиш билет - търсиш услужлив пътник да ти го перфорира. Помощ в магазините винаги съм получавал. Идва служител и помага с пазаруването. Ти му казваш от какво се нуждаеш, минавате заедно между рафтовете и плащаш. Научих се да разпознавам банкнотите по размер, така че и това не ме притеснява.

Руми Рафет
Личен архив

Ти си студент все още, как се справяш в университетска среда?

С повече тренировки мога да си стигна сам до залата в университета. Ще си отрепетирам маршрута и ще стигна. Вътре в самите сгради не са големите трудности. Големите трудности са винаги стигането от точка А до точка Б. В затворени пространства няма дупки, неадекватно разположени стълбове и трафик. Може да се оправиш и ориентираш. Лекциите си записвам в лаптоп, на който имам инсталиран говорещ софтуер. С тях съм нямал проблеми. Трудно е набавянето на учебни материали. Когато започваме нова дисциплина в началото на семестъра, първият въпрос, който изниква в съзнанието ми е - как ще се подготвя за предстоящия изпит, дали ще имам материали в достъпен вид. Това означава електронни текстове и учебници. За радост, в България имаме няколко организации, които предоставят литеуратура на хора със зрителни увреждания. Ако разполагам с книжно тяло – аз си го сканирам сам. Или се адаптираш, или отпадаш.

Какво детство имаше? Успяваше ли да се впишеш в „тайфата“ и чувствал ли се някога отхвърлен?

Имах хубаво детство. Бях свикнал с децата и те бяха свикнали с мен. Не съм се чувствал дискриминиран. Имаше и деца, които страняха от мен. Децата са чувствителни. Дори и да не става въпрос за някакво буквално действие, то се усеща. Дори и да е имало моменти, в които да съм се чувствал неприятно, аз не съм ги запомнил, за да кажа днес че съм се чувствал отритнат и отхвърлен. Вместо да се вторачвам в негативна случки, винаги съм предпочитал да се радвам на децата около мен. За щастие, винаги е имало деца, които да си играят с мен, което е било по-важно. Човек трябва да оценява нещата, които има, вместо да се вторачва и блокира в нещата, които няма. Нямал съм буквално усещане за игнор. Родителите ми винаги са се стараели да не се държат с мен като със саксийно цвете и да ме пазят да не тичам много, да не се качвам по дърветата. Винаги съм имал достатъчно свобода, което ме направи достатъчно самостоятелен. Единственият ярък случай, в който съм се чувствал безпощаден, е една ситуация на детската площадка, в която група деца започнаха да ме замерват с трева. Аз нямаше как да избягам, защото бях сам. Това е момент, в който съм се чувствал доста уязвим и който помня и до днес. Но това не ме пречупи. Зависи човек как реагира на трудностите. Избираш дали да те пречупят или да те калят. Уроците на живота.

Успяваш ли тази максима да я спазваш винаги в трудни моменти?

И до днес я спазвам. Не мога да се оплача от късмета и хората, с които ме среща животът. Аз съм позитивен и около мен има такива хора. Не задълбавам върху негативните неща в живота. Аз съм практичен човек. За мен е много непрактично да обръщаш прекалено голямо внимание на минусите, на лошите неща. Да не прозвучи като някакъв кух оптимизъм, но ако сутринта те ядоса някой, после да пропилееш цял ден и да се дразниш на тази кратка случка, единствено вреди на теб.

А какъв е работният ти опит?

Работодателите трудно се доверяват на човек със зрително увреждане. Те са достатъчно тактични, за да не те отхвърлят буквално заради дефицита ти. Много работодатели още при научаването, че си човек с увреждания, деликатно те отхвърлят от списъка. Не е проблем, че го правят. Това е тяхно право. Въпросът е, че в повечето случаи не ти дават възможност да покажеш какво можеш и какво не можеш. Не съм кандидатствал за пилот, там е нормално да ме отхвърлят. Опитите ми за кандидатстване са били в сферата на радиото, защото това съм завършил. Владея турски език и съм се пробвал в други сфери с такова изискване, но не съм стигал дори до интервюта.

Защо според теб работодателите имат подобни предразсъдъци?

Защото е много по-лесно да си спестиш риска и да наемеш някого, отколкото да рискуваш и да назначиш човек с увреждане.

Това как ти се отразява емоционално? Влияе ли ти?

Старая се да не ми влияе. Животът продължава. Ако обръщам внимание на пропуснатите възможности - няма да мога да се съсредоточа върху бъдещи такива. Дискриминацията е достатъчно рафирана за да не ти кажат в лицето „като си сляп – къде си тръгнал“. Но не е достатъчно, за да ти дадат шанс за изява. Но да не генерализираме. Вече има и работодатели, които успяват да преодолеят тези предразсъдъци.