Черепишкият манастир „Свето Успение Богородично”, който е скътан между стръмните бели скали на Искърския пролом, е един от най-красивите български манастири, с драматична история и множество легенди. Опожаряван и разоряван в годините, манастирският комплекс е „възкръсвал” многократно под златните ръце и сърце на не един духовно извисен българин.
Посетителите могат да чуят от сладкодумния отец Димитър разкази за цар Иван Шишман, за книжовника Дамаскин Хилендарец и епископ Софроний Врачански. Тук оживяват спомените за Ботевите четници и подвига на баба Илийца, могъщият гений на Иван Вазов и десетки български писатели, потърсили вдъхновението си тук.
Знаменитият географ и пътешественик Феликс Каниц също останал пленен от красотата на природата край Черепиш, описал я в книгите си и я изрисувал в три гравюри. Алеко Константинов посещава Искърския пролом и манастира през 1897 г. и именно тук се ражда популярния пътепис „Българска Швейцария”. На името на знаменития ни сънародник е наречена и Алековата скала на левия бряг на река Искър.
Възникването на Черепишкия манастир е свързано с историята на средновековния „Коритен град”, съществувал в близката местност „Ритлите”. Това са уникални стени от варовик. Най-големите са четири, ширината им стига 7 м, а дължината е между 200 и 400 м. Гора е превзела пространството между скалите и е обагрила пейзажа в цветовете на лятото. Манастирът се намира по пътя Мездра - София, като отклонението е край с. Ребърково.
Над белите скали и непристъпните зъбери покрай Искър от далече се виждат 12 дървени кръста, които олицетворяват безсмъртието на 12-те апостола. Според легендата манастира е получил името си от белеещите се кости на загиналите войни, останали след битката на цар Иван Шишман с османските нашественици, състояла се в района. Неговият устав (типик) от 1390 г. се пази днес в Църковно-историческия музей на София.
В него се споменава, че манастирът е бил разрушен по време на битката. В началото на 17 в. Черепишкият манастир е възстановен по инициатива на известния български художник Пимен Зографски. Тогава е издигната и сегашната църква. През Възраждането в манастира се развива богата книжовност. Създадено е килийно училище и са писани и преписвани книги, жития и евангелия, като някои от тях са - „Черпишкото евангелие” от 16 в. със златни корици и украсено с библейски сцени и „Данаиловото евангелие”, преписано през 1616 г. от монаха Данаил и съхранявано сега във врачанската църква „Св. Никола”.
В Черепишкия манастир се съхранява сабята на Ботев, взета от убития войвода и пренесена от Петър Македончето. През 1889 и 1907 г. Черепишкият манастир е посетен и от Иван Вазов и край него се развиват събитията от известния му разказ „Една българка”.
През месеците юни и юли той гостува на Черепишкия манастир и прави излети до различни исторически местности. В пътеписа „Волът” описва своето пътуване по пътя на Ботевата чета във Врачанския балкан. В манастира създава и поетичния цикъл „Скитнишки песни”.
И днес Черепишкият манастир е запазил цялата си притегателна сила на светилище, неподвластно на хода на времето и историческите превратности. Мост между земното и божественото, тленното и вечното, миналото и днешното. Манастирът е действащ - извършват се литургии, отбелязват се религиозни празници, но той предлага база и за краткотраен отдих.
Една от дълго спазваните и поддържани традиции тук е „харизването” на деца, свързана с вярата за чудодейната животворна сила на светата обител.
Младите майки са донасяли своите 1-2-годишни рожби и са ги „харизвали” (обричали) на Божията майка за здраве и закрила. В манастирските регистри могат да се прочетат имената на над 10 000 „харизани” деца от повече от сто населени места от цялата страна.
Всяка година на 15 август - Голяма Богородица, стотици хора идват тук за храмовия празник, освещават се обредни хлябове, които след това се раздават за здраве.
Източник: БГНЕС
