От ранна възраст ни възпитават да поставяме другите пред себе си. Да споделяме, да отстъпваме, да помагаме, дори когато това ни струва неудобство или лишение. Егоизмът е представян като недостатък, почти като морално петно. Да мислиш за себе си – не е красиво. Да откажеш – още по-малко.
Но какво се случва, когато споделената играчка се връща счупена? Когато раницата тежи толкова, че краката отказват, а мястото в автобуса е „за другите“? Когато непрекъснатото „да“ изчерпва силите, а обещаната помощ никога не идва? В тези ситуации въпросът вече не е морален, а съвсем практичен: кой носи отговорност за собственото ни благополучие?
Именно тук се появява понятието „здравословен егоизъм“. Не като оправдание за безразличие, а като граница между грижата за другите и грижата за себе си.
Съвременната психология разглежда здравословния егоизъм като част от пълноценния личен живот. Той е свързан със способността да се съхраним – физически и емоционално, да разпознаваме собствените си нужди и да не ги пренебрегваме в името на абстрактни очаквания. Това означава да умеем да казваме „не“, когато нещо е в наш ущърб, без вина и без обяснения.
Здравословният егоизъм не отрича съпричастността. Напротив – той я прави възможна в дългосрочен план. Човек, който е изтощен, пренебрегнат и постоянно на ръба, трудно може да бъде истински полезен на околните. Личната отговорност за собственото щастие не изключва другите, а създава основа за по-зрели отношения.
Абрахам Маслоу, авторът на пирамидата на човешките потребности, формулира това просто: „Здравословният егоизъм е в основата на себеактуализацията и позволява на човека да бъде по-полезен и състрадателен към другите в дългосрочен план.“
На практика този подход не изисква нищо революционно. Става дума за сън, почивка, грижа за тялото, отказ от ангажименти, които натоварват и не носят смисъл, време за лични интереси. Дребни избори, които често отлагаме, защото „не е моментът“ или „има по-важни неща“. С времето обаче именно те се оказват решаващи.
Проблемът е, че тези идеи се повтарят до изтъркване. Те се превръщат в лозунги, в обещания за „най-добрата версия на себе си“, в продукт. Така здравословният егоизъм лесно се бърка с безразличие или с култ към собственото „аз“. Тук се появява и основното напрежение – къде минава границата между грижа за себе си и откровен нарцисизъм?
Разликата не е тънка, а съществена. Хората, които практикуват здравословен егоизъм, не са лишени от емпатия. Те не задоволяват нуждите си за сметка на другите. Те могат да правят компромиси, без да губят достойнството си. За тях чуждите чувства съществуват.
Нарцисизмът действа по друг начин. Там вниманието и възхищението са гориво. Истината не е от значение, ако не обслужва образа. В спора не се търси решение, а надмощие. Компромисът се възприема като слабост. В такива отношения здравословният егоизъм се проявява най-вече като защита – като отказ да участваш в манипулация, като решение да съхраниш себе си.
Емпатията при здравословния егоизъм не е безгранична. Тя е насочена, разумна и навременна. Помощта се дава там, където е нужна, но не до степен на самоунищожение. Символично това е обобщено в добре познатата фраза: „Ако имаш две ризи, дай едната.“ Не и двете. Защото ако останеш без нищо, няма как да бъдеш полезен на когото и да било.
Тази логика важи особено силно за хора, които не започват от стабилна основа. За онези, които изграждат себе си не от нулата, а от още по-ниско ниво. Там грижата за себе си не е избор, а необходимост.
Именно за това говори и Емил Конрад в подкаста „Тройка по никое време“. За възможността човек да се самосъхрани, без да се преструва и без да се самосъжалява. Осиновен като бебе, той не крие, че не е получил обичта, която обществото очаква да съпътства подобна история. На въпроса дали му е липсвала биологичната майка, отговорът е кратък: „Не, защото не може да ти липсва нещо, което никога не си имал.“
По-късно открива биологичните си родители, но не изгражда връзка с тях. „Нямам нужда“, казва. В думите му няма обвинение, нито драма. Има яснота за собствените граници. Същото важи и за работата му – видеата и книгите му не са съвети, а личен разказ. „Разказвам своята история и споделям нещата, които харесвам. Честен съм.“
Може би точно тук се крие същността на здравословния егоизъм. Да виждаш чуждите примери, без да ги превръщаш в правила. Да правиш компромиси, без да се отказваш от себе си. Да приемеш реалността, без да се самонаказваш за нея.
В крайна сметка отговорът на въпроса „здравословният егоизъм – да или не?“ не е универсален. Той е личен. И зависи от това доколко сме готови да поемем отговорност за собствения си живот, вместо да го живеем по навик или по очакванията на другите.
