/ iStock/Getty Images

Отдалеч изглежда като жест на подкрепа. Но от близо? Може да бъде обида. Скрити дискриминации – онези фини, понякога дори „добронамереникоментари или действия – могат да нанасят повече вреда, отколкото откритата агресия.

Те често се изразяват в усмивка, в леко повдигната вежда или в изказвания от типа:

„Жените не са добри в това, но ти се справяш учудващо добре!“

Наричат се микроагресии – малки, почти невидими удари, които се натрупват в ежедневието на различни малцинствени групи. Произлизат не от омраза, а от неразбиране, стереотипи и… добре прикрити предразсъдъци.

Намерения срещу въздействие

„Той просто се опитваше да бъде мил.“
„Искаше да направи комплимент.“
„Нямах предвид нищо лошо.“

Най-честата защита на скритата дискриминация е доброто намерение. Но доброто намерение не отменя лошото въздействие.

Къде се срещат скритите дискриминации?

На работното място – когато шефът нарича колежка „момиченце“, без зъл умисъл, но с пренебрежение.

В медиите – чрез клиширани образи, които „забавляват“, но всъщност унижават.

В образованието – когато учител очаква по-малко от ученик с определен етнически произход.

В LGBTQ+ контекста – „Нямам проблем с теб, стига да не го парадираш.“

Защо е трудно да ги разпознаем?

Скритата дискриминация се маскира зад нормалност. Облича се в шеги, навици и културни кодове, предавани с поколения.
Тя не крещи – тя шепне. Но шепне често. И това боли.

Как да променим това?

Слушай, а не се защитавай. Ако някой ти каже, че си го наранил с дума или жест, не бързай да се оправдаеш. Просто чуй.

Образовай се. Стереотипите се рушат с четене, гледане, срещи с различни от теб хора.

Превъзпитавай езика си. Думите носят история – някои са токсични, дори да не осъзнаваш това.

Наблюдавай себе си и средата. Дори добри хора могат да дискриминират неволно.

Истинският прогрес не е в това да се научим да крещим „нямам нищо против!“, а да се научим как звучим, когато не мислим. Скритата дискриминация не се бори с още една дума, а с нов начин на мислене.

Защото не винаги омразата ранява най-дълбоко. Понякога го прави усмивката, казваща „не си като тях“.