"Иракизира" ли се Афганистан? Дълго време САЩ и европейците не искаха да си зададат този въпрос. И във Вашингтон, и в Лондон, дори и в Париж, беше модно да се противопоставя афганистанския успех на иракската бъркотия. В Афганистан победата срещу режима на талибаните, виновни, че са подслонили Ал Каида, беше бърза, макар че Осама бин Ладен и молла Омар успяха да се изплъзнат на войниците от една истинска коалиция, действаща с мандат на ООН. За възстановяването на страната и демократичните промени в афганистанското общество разбира се бе нужно време, но все пак те бяха започнали. Та нали народът се струпа пред урните на изборите в края на 2004 г., за да потвърдиХамид Карай като президент? Та нали след като изпълниха мисиятаси, САЩ се готвеха това лято да намалят с няколко хиляди души своя контингент, наброяващ 23 хиляди военни и да поверят част от задълженията си на НАТО, която увеличава своите сили от 9 на 16 хиляди души с британски, канадски, австралийски и холандски подкрепления?
От няколко седмици този оптимистичен сценарий рухва и Пентагонът, където започват да поставят под въпрос предвижданото намаляване на войските, се изправя пред съвсем различна действителност. В сраженията, противопоставящи от една страна коалиционните сили и топящите се афганистански полиция и армия, и от друга страна талибаните, никога досега не са падали толкова жертви. Локализирани до началото на годината в населените с
пущуни южни провинции, размириците завладяват днес севера и дори столицата Кабул, в която беше наложен комендантски час след истински бунтове против чужденците. Те избухнаха след пътно произшествие, причинено от американска кола. Това накара главнокомандващия на американските войски в Афганистан да каже: "Основателно е да се твърди, че влиянието на талибаните в определени райони на страната се е засилило в сравнение с миналата година".
Друг очевиден факт, който американските стратези отказват да признаят: въпреки множеството опровержения на пакистанския президент Первез Мушараф, талибаните продължават да се радват на подкрепата на пакистанското разузнаване, което ги оставя да
използват на воля северните пакистански територии. Офицерите от пакистанското разузнаване - истинска държава в пакистанската държава, не можаха да се съвземат от "загубата" на Афганистан начело с талибаните, на които те помогнаха да дойдат на власт,
за да осигурят на страната си "стратегически резерв" в случай на открит конфликт с Индия. Освен това изглежда те са позволили на бунтовници от пакистанските ислямистки организации, чиито терористични акции в индийския щат Кашмир Исламабад напоследък
възпира, да се присъединят към редиците на талибаните. Това подкрепление за талибаните върви ръка с ръка с "иракизация" на методите на борба: коли бомби, засадите, самоубийствени атентати, залагане на мини по главните пътища сега са почти всекидневие.
Друг повод за безпокойство е съюзът, колкото и парадоксален, толкова и тактически, между ислямистките бойци и техните довчерашни врагове, наркобароните. Забравяйки, че станаха безработни при режима на талибаните, трафикантите на опиум се противопоставят чрез своите частни милиции на кампаниите по изкореняване на маковите насаждения, подети от централната власт по настояване на САЩ. Така те се озовават в позицията на съюзници на талибаните, които се въззползват, за да набират хора сред бедните селяни, основни жертви на кампаниите по изкореняване на маковите насаждения. Унищожаването на нивите от армията разорява селяните, защото те не могат да изплатят с реколтата аванса, отпуснат им от трафикантите на дрога, които изкупуват по този начин на добра цена техните земи. Порочен кръг, за който неотдавна генерал Джеймс Джоунс, главнокомандващият обединените въоръжени сили на НАТО, заяви: "Не растящото влияние на талибаните, а връзките на икономиката с производството на наркотици, престъпността, корупцията и черния пазар, са най-голямата опасност в Афганистан".
Този контекст не засилва, а дори напротив - подронва престижа на президента Карзай, иронично наричан "кметът на Кабул", защото властта му не надхвърля границите на столицата. Пет години след като бе съставено, централното правителство си остава виртуално и президентът е принуден да прави компромиси с местни командири и племенните вождове, запазили непокътната властта си. Как да повярваме на обещанието на президента, че ще разпусне всички милиции до 2007 г., когато голяма част от
техните командири са членове на правителството или на парламента? Повечето афганистанци вярват все по-малко на корумпираното правителство и администрация, които са неефективни и дори несъществуващи в някои провинции и чието оцеляване зависи само от присъствието на чуждите войски.
Афганистанците допускат скорошен провал, защото не вярват в решимостта на страните от международната коалиция и приемат все по-зле грешките, които неизбежно ще зачестяват със засилването на сраженията. /БТА/
