Без майтап: по времето на комунизма си имаше стройно оформена култура на вицовете. Властимащи и обикновени граждани обаче не се смееха заедно. За специфичния хумор през комунизма разказва списание „Шпигел".
Голям смях падаше, така биха могли да звучат спомените на редовите съвременници на дългите десетилетия под властта на Сталин или Брежнев, Улбрихт или Хонекер, Чаушеску или някой друг властимащ от „реално съществуващия социализъм". Във всеки случай това бяха времената на плодотворния народен хумор, намиращ отговор на всеки въпрос. Например:
„Казват, че капитализмът стоял на ръба на пропастта. Кога социализмът ще го изпревари?"
„Кой е стадият между социализма и комунизма? - Алкохолизмът!"
Комична диагноза
Спектърът е широк - от дълбокомислените игрословици до софистицираните и изпълнени с умело подаван съспенс анекдоти в руски стил, като например следния:
„Съветският генерален секретар Брежнев на конференция на Варшавския договор пръдва гръмко, след като е обядвал. Българският партиен бос Живков скача и се извинява съкрушен: „Другари, не знам, как можа да ми се случи това". И така - няколко пъти. Накрая скача Ерих Хонекер и изкукуригва с фалцетчето си: "Другари, следващите пет се поемат от ГДР!"
Лазар Жеревски, бивш затворник в Гулаг, дори подкрепя тезата, че цялата история на комунизма може да бъде разказана с вицове. Защо е било така е и за историци, и за културолози крайно интересна и същевременно забавна тема.
Току-що излязлата книга на британския телевизионен журналист Бен Люис „Комичният манифест. Комунизмът и сатирата от 1917 до 1989 г." се опитва да изследва в дълбочина този исторически феномен. Но не стига много далеч в това си начинание. Като се започне със сериозното твърдение, че ставало дума за конкретна културно-изразна форма на идеите и ценностите на системата. Както гърците си имат своята митология, западната следвоенна култура - попмузиката, така и комунистите имали „своите политически вицове".
Вицът като революция
Какви са комунистическите вицове ли? Разбира се, Люис знае, че става дума почти без изключение за вицове за комунистическите вождове, сюрреалистичните им лозунги и практики. Но упорито се опитва да докаже, че властимащи и поданици в реално съществуващия социализъм в крайна сметка са били свързвани от „обща култура". Подкопаващата роля на вицовете и опозиционната позиция на разказващите ги била по-скоро преувеличена, смята авторът и май настина го мисли.
Може и така да е, макар и не по-малко убедително да може да се застъпва противоположната теза: че ерозиращата мощ на хумора при това събитие от световно значение все още не е получила достойно признание. Сигурно е било патетично преувеличение, когато Джордж Уелс казал: „Всеки виц е една малка революция". Добре би било. Но все пак трябва първо да се обясни защо десетки или стотици хиляди са били изпращани в лагери по обвинение в „антисъветска пропаганда" заради нищо повече от някой сочен виц или псувня на майка.
