672 часа. Или 40 320 минути. Или 2 419 200 секунди...
Както и да предпочитате да измервате времето, на толкова се равняват 28 дни – колкото, впрочем, беше и времето, за което се проведе тазгодишното световно първенство по футбол. И все пак само толкова ли? Не – определено и феновете, и играчите посветиха много повече време. 64 мача бяха изиграни на терените на 8 стадиона, произвеждайки общо 172 гола. Стотици милиарди вложени долари – инвестиция, след която милиони зрители гледаха на живо, а милиарди – пред екраните. От края на шампионата в неделя насам тези числа многократно бяха повтаряни, правеха се равносметки. Но емоциите не се мерят в числа.
И това не важи само за Мондиала в Катар. Така е и при всички други първенства, във всички спортни дисциплини. Дори и най-непросветените в света на спорта биха могли да усетят заряда, който той има потенциала да носи – специалната взаимна емоция, при която привържениците дават всичко от себе си да подкрепят любимите си състезатели, а от своя страна състезателите, знаейки добре това, дават всичко от себе си, за да постигнат зрелищен резултат, който да зарадва публиката. Звучи идилично. Но спортът всъщност има и тъмна страна, за която трябва да се замисляме по-често. Силните емоции, които той поражда, могат да са (и много пъти наистина са) за забавление, развлечение, емоции за добро. Но неведнъж се е случвало спортният хъс да извади най-грозните човешки емоции или да породи най-лошите.
Публиката е съдържанието, което прави спорта пълноценен.
И изминалите две години, в които за продължителни периоди от време и футболните стадиони, и състезателните терени в други спортни дисциплини бяха или изцяло затворени за зрители, или отворени частично, при намален капацитет, го доказаха. Това бяха трудни времена и за феновете, които оставаха лишени от възможността да преживеят емоцията да проследят играта на любимците си на живо, и за самите състезатели, лишени от възможността да усетят пряко подкрепата от своите привърженици. Тази връзка е де факто живителна за спорта – защото феновете са най-голямата мотивация именно заради която състезателят се бори. Приятната, иначе, симбиоза спортисти-публика обаче понякога се опорочава. Защото всеки фен очаква и се надява на победа, но не всеки състезател успява да я постигне. Нахъсани да видят победата на фаворитите си или заради точно обратното – че тя не се е случила, агитките често стигат до крайности. Ексцесиите, най-често свързваме с футболните запалянковци. Изпотрошените седалки по стадионите, в превозните средства в градския транспорт или други дребни хулигански прояви бледнеят на фона на по-сериозни случаи. Като например този от преди само няколко седмици, през ноември, когато при след мач от кипърското първенство – между футболните „Аполон“ и АПОЕЛ, разгневени фенове на „Аполон“ и те нахълтаха на терена, хвърляйки камъни и коктейли „Молотов“. Или случая от 2018 г., когато след хвърлена бомбичка на мача Левски – ЦСКА, зрението на полицайка бе тежко засегнато. Мондиалът в Катар, който приключи съвсем наскоро, също бе сериозно и многократно съпътстван с безредици в редица европейски градове.
Спортсменството, феърплеят – да се състезаваме с откритост, без нечестни удари и без агресия – се считат за идеал в спортната култура. В противовес на това, когато са ядосани, феновете на същите онези, които би следвало да се стремят към спортсменство, мятат бутилки, камъни, бомбички и факли. По-често ексцесиите завършват само с ранени. Но понякога и с жертви – както при съвсем скорошния случай, след един от заключителните мачове от тазгодишното Световно (след отпадането на Мароко), когато в безредиците загина 14-годишно момче. Или при случая от преди близо три години, когато Тоско Бозаджийски, 28-годишен български фен, бе убит в Гърция от ултраси на гръцкия футболен отбор ПАОК.
И, да не остава грешно впечатление, ексцесиите далеч не са само футболен патент. Агитки се сбиват и след баскетболни срещи например. Само у нас и само в последните няколко години имаше редица случаи. А конкретно в това отношение няма нужда да се питаме „Кога ще ги стигнем американците?“ – понеже сме ги стигнали, а безредици се случват и при мачове на NBA.
Крайности има от страна на феновете, до крайности стигат и спортните мениджъри, бизнесмени, политици, нахъсани да предоставят на публиката зрелище (и, разбира се, да се облагодетелстват от това. Ева може и да е първата жена (поне според Библията), но Ева Кайли от Европейския парламент далеч не е първият човек, забъркан в лобистко-корупционни скандали в спорта. Нито пък „Катар 2022“ е първият турнир в историята, около който се развихря(т) такъв/такива. Скандали имаше и при състоялите се през миналата година в Токио Летни олимпийски игри, когато японски рекламни, маркетингови и други компании бяха разследвани по подозрения в корупция при организацията на игрите, като по случая бяха заведени над десет съдебни дела.
Корупционни скандали има и във футбола, и в други спортове; и у нас, и на Запад, и на Изток.
Понякога фанатичният стремеж да предоставиш зрелище се превръща в системна нечестна игра. Тя може да е финансова. Или да е игра на престиж. Може цената да е парична. И даже е за предпочитане да е такава, на фона на другия вариант – измамата да е с цената на здравето.
Да се води нечестна игра в спорта може да бъде дори държавна политика – каквато е водена например, както бе разкрито, от бившата ГДР, основно през 70-те и 80-те години на миналия век. Разкрити години по-късно, документите сочат, че за целите на националния спортен успех, възприеман като маркер за престиж, а той – като възможност за политическо влияние, с благословията на държавата над 10 хиляди спортисти са били целенасочено буквално отравяни с допинг. Някои още от деца и подрастващи, в началото на спортните си кариери и без да са наясно с последствията, които може да им нанесе продължителната употреба на тези вещества. Голям процент от тях впоследствие умират рано или отключват тежки заболявания, или (от жените) раждат деца с увреждания.
Мнозина от някогашните деца спортисти, а днес болни бивши шампиони на също бившата Източногерманска държава, твърдят, че години наред не са и подозирали, че приемат забранени вещества. Други пък, признават - подозирали, но не смеели да откажат. Независимо дали отричат, или признават, оправдавайки се, или извинявайки се, независимо дали са знаели, или действително не са, независимо дали са го направили по своя воля, или против волята си, спортистите, хванати с допинг, са факт. А фанатизирането да се постигат върхови резултати може дори да убива – понякога заради прекаляване с определени химически субстанции, понякога от психологическо пренапрежение. Самоубийства или опити за такива хвърлят сянка върху кариерите на състезатели от различни спортове – индивидуални или колективни, у нас, или в чужбина. Лица от футбола, леката атлетика, художествената гимнастика и куп други дисциплини – ако започнем да изреждаме имената на всички или дори само на отбрани спортисти, които са посегнали на живота си, или само са опитали, но за щастие не са успели, би прозвучало по-скоро като клюкарска хроника – в крайна сметка (почти) всеки може да се сети поне за няколко имена.
За който и случай да сте си спомнили, факт е, че много състезатели, в стремежа си да покажат най-доброто шоу пред своята публика (за нейно удоволствие, а и за да постигнат собствена слава), „прегряват“. Интензивното физическо изтощение в добавка с високите очаквания, на които трябва да отговорят атлетите, постоянно състезавайки се с чуждите, но и със своите собствени постижения, дават този ефект.
Това Световно по футбол премина, а следващото ще е чак след четири години. Доста по-скоро обаче, след по-малко от две години предстоят Европейското, както и следващата Лятна олимпиада. Ще има и други интересни национални и международни турнири, големи спортни форуми. Някои ще попаднат в сферата на интерес само на запалените почитатели, а други ще предизвикат вниманието и любопитството на по-широк кръг, че дори и на спортните лаици. Далеч не е нужно да мислим само и единствено за тяхната тъмна страна – агресия, далавери, измами, претоварване. Но би било добре да не я и забравяме и подценяваме.
Както и да предпочитате да измервате времето, на толкова се равняват 28 дни – колкото, впрочем, беше и времето, за което се проведе тазгодишното световно първенство по футбол. И все пак само толкова ли? Не – определено и феновете, и играчите посветиха много повече време. 64 мача бяха изиграни на терените на 8 стадиона, произвеждайки общо 172 гола. Стотици милиарди вложени долари – инвестиция, след която милиони зрители гледаха на живо, а милиарди – пред екраните. От края на шампионата в неделя насам тези числа многократно бяха повтаряни, правеха се равносметки. Но емоциите не се мерят в числа.
И това не важи само за Мондиала в Катар. Така е и при всички други първенства, във всички спортни дисциплини. Дори и най-непросветените в света на спорта биха могли да усетят заряда, който той има потенциала да носи – специалната взаимна емоция, при която привържениците дават всичко от себе си да подкрепят любимите си състезатели, а от своя страна състезателите, знаейки добре това, дават всичко от себе си, за да постигнат зрелищен резултат, който да зарадва публиката. Звучи идилично. Но спортът всъщност има и тъмна страна, за която трябва да се замисляме по-често. Силните емоции, които той поражда, могат да са (и много пъти наистина са) за забавление, развлечение, емоции за добро. Но неведнъж се е случвало спортният хъс да извади най-грозните човешки емоции или да породи най-лошите.
Публиката е съдържанието, което прави спорта пълноценен.
И изминалите две години, в които за продължителни периоди от време и футболните стадиони, и състезателните терени в други спортни дисциплини бяха или изцяло затворени за зрители, или отворени частично, при намален капацитет, го доказаха. Това бяха трудни времена и за феновете, които оставаха лишени от възможността да преживеят емоцията да проследят играта на любимците си на живо, и за самите състезатели, лишени от възможността да усетят пряко подкрепата от своите привърженици. Тази връзка е де факто живителна за спорта – защото феновете са най-голямата мотивация именно заради която състезателят се бори. Приятната, иначе, симбиоза спортисти-публика обаче понякога се опорочава. Защото всеки фен очаква и се надява на победа, но не всеки състезател успява да я постигне. Нахъсани да видят победата на фаворитите си или заради точно обратното – че тя не се е случила, агитките често стигат до крайности. Ексцесиите, най-често свързваме с футболните запалянковци. Изпотрошените седалки по стадионите, в превозните средства в градския транспорт или други дребни хулигански прояви бледнеят на фона на по-сериозни случаи. Като например този от преди само няколко седмици, през ноември, когато при след мач от кипърското първенство – между футболните „Аполон“ и АПОЕЛ, разгневени фенове на „Аполон“ и те нахълтаха на терена, хвърляйки камъни и коктейли „Молотов“. Или случая от 2018 г., когато след хвърлена бомбичка на мача Левски – ЦСКА, зрението на полицайка бе тежко засегнато. Мондиалът в Катар, който приключи съвсем наскоро, също бе сериозно и многократно съпътстван с безредици в редица европейски градове.
Спортсменството, феърплеят – да се състезаваме с откритост, без нечестни удари и без агресия – се считат за идеал в спортната култура. В противовес на това, когато са ядосани, феновете на същите онези, които би следвало да се стремят към спортсменство, мятат бутилки, камъни, бомбички и факли. По-често ексцесиите завършват само с ранени. Но понякога и с жертви – както при съвсем скорошния случай, след един от заключителните мачове от тазгодишното Световно (след отпадането на Мароко), когато в безредиците загина 14-годишно момче. Или при случая от преди близо три години, когато Тоско Бозаджийски, 28-годишен български фен, бе убит в Гърция от ултраси на гръцкия футболен отбор ПАОК.
И, да не остава грешно впечатление, ексцесиите далеч не са само футболен патент. Агитки се сбиват и след баскетболни срещи например. Само у нас и само в последните няколко години имаше редица случаи. А конкретно в това отношение няма нужда да се питаме „Кога ще ги стигнем американците?“ – понеже сме ги стигнали, а безредици се случват и при мачове на NBA.
Крайности има от страна на феновете, до крайности стигат и спортните мениджъри, бизнесмени, политици, нахъсани да предоставят на публиката зрелище (и, разбира се, да се облагодетелстват от това. Ева може и да е първата жена (поне според Библията), но Ева Кайли от Европейския парламент далеч не е първият човек, забъркан в лобистко-корупционни скандали в спорта. Нито пък „Катар 2022“ е първият турнир в историята, около който се развихря(т) такъв/такива. Скандали имаше и при състоялите се през миналата година в Токио Летни олимпийски игри, когато японски рекламни, маркетингови и други компании бяха разследвани по подозрения в корупция при организацията на игрите, като по случая бяха заведени над десет съдебни дела.
Корупционни скандали има и във футбола, и в други спортове; и у нас, и на Запад, и на Изток.
Понякога фанатичният стремеж да предоставиш зрелище се превръща в системна нечестна игра. Тя може да е финансова. Или да е игра на престиж. Може цената да е парична. И даже е за предпочитане да е такава, на фона на другия вариант – измамата да е с цената на здравето.
Да се води нечестна игра в спорта може да бъде дори държавна политика – каквато е водена например, както бе разкрито, от бившата ГДР, основно през 70-те и 80-те години на миналия век. Разкрити години по-късно, документите сочат, че за целите на националния спортен успех, възприеман като маркер за престиж, а той – като възможност за политическо влияние, с благословията на държавата над 10 хиляди спортисти са били целенасочено буквално отравяни с допинг. Някои още от деца и подрастващи, в началото на спортните си кариери и без да са наясно с последствията, които може да им нанесе продължителната употреба на тези вещества. Голям процент от тях впоследствие умират рано или отключват тежки заболявания, или (от жените) раждат деца с увреждания.
Мнозина от някогашните деца спортисти, а днес болни бивши шампиони на също бившата Източногерманска държава, твърдят, че години наред не са и подозирали, че приемат забранени вещества. Други пък, признават - подозирали, но не смеели да откажат. Независимо дали отричат, или признават, оправдавайки се, или извинявайки се, независимо дали са знаели, или действително не са, независимо дали са го направили по своя воля, или против волята си, спортистите, хванати с допинг, са факт. А фанатизирането да се постигат върхови резултати може дори да убива – понякога заради прекаляване с определени химически субстанции, понякога от психологическо пренапрежение. Самоубийства или опити за такива хвърлят сянка върху кариерите на състезатели от различни спортове – индивидуални или колективни, у нас, или в чужбина. Лица от футбола, леката атлетика, художествената гимнастика и куп други дисциплини – ако започнем да изреждаме имената на всички или дори само на отбрани спортисти, които са посегнали на живота си, или само са опитали, но за щастие не са успели, би прозвучало по-скоро като клюкарска хроника – в крайна сметка (почти) всеки може да се сети поне за няколко имена.
За който и случай да сте си спомнили, факт е, че много състезатели, в стремежа си да покажат най-доброто шоу пред своята публика (за нейно удоволствие, а и за да постигнат собствена слава), „прегряват“. Интензивното физическо изтощение в добавка с високите очаквания, на които трябва да отговорят атлетите, постоянно състезавайки се с чуждите, но и със своите собствени постижения, дават този ефект.
Това Световно по футбол премина, а следващото ще е чак след четири години. Доста по-скоро обаче, след по-малко от две години предстоят Европейското, както и следващата Лятна олимпиада. Ще има и други интересни национални и международни турнири, големи спортни форуми. Някои ще попаднат в сферата на интерес само на запалените почитатели, а други ще предизвикат вниманието и любопитството на по-широк кръг, че дори и на спортните лаици. Далеч не е нужно да мислим само и единствено за тяхната тъмна страна – агресия, далавери, измами, претоварване. Но би било добре да не я и забравяме и подценяваме.
