Коментар

Спасение има за всеки, където и да се намира... стига сам да го иска

26 април 2008 11:21

Велика събота е денят, в който Исус Христос слязъл в ада, след като бил погребан, а гробът му бил запечатан.

Според католиците с това слизане в ада Христос само искал да изведе няколко несправедливо попаднали там, избрани от него, праведни проповедници от времената на Стария завет, както и да изобличи грешниците. После адът продължил да си съществува без Исус, а за попадналите в него няма никаква надежда за спасение.

Православните, обаче, вярват, че слизането на Христос в ада в съботата след петъчното му рязпятие има много по-голям смисъл. Един от източноправославните отци – Свети Климент Александрийски пише, че Исус направил това, за да привлече „с проповедта си за спасение всеки, който иска да повярва в него, където и да се намира”. Според православието спасени могат да бъдат и живите, и умрелите, и праведните, и грешните ... След излизането на Христос от ада и Възкресението Му, адовите порти останали затворени, но само отвътре, от неговите обитатели. Те могат винаги да ги отворят и ако пожелаят да излязат от него. Или – както пише Свети Климент – „човешката свобода или свободна воля е онзи камък, който и Бог не може да повдигне, защото след Христовото слизане в ада, в него са останали и остават само онези, които самоволно не са пожелали да излязат от него”. И Свети Йоан Златоуст, и Свети Василий Велики, и другите велики православни тълкуватели на Христовия живот вярвали, че грешниците, а и самият дявол, са в ада именно заради тяхното свободно „не искам” и заради това според Евангелието душите им се мъчат в „геена огнена”, поразявани от „бича на Божествената любов”. Така – за разлика от католицизма, според който Христос на Велика събота само слязъл за малко в ада да освободи няколко праведници – според православието от момента на слизането си в ада Бог пребивава непрекъснато в него със своята спасителна енергия.

Това означава, че според източно-православните народи всичко е в ръцете на човека и на неговото собствено желание – да остане в ада или да излезе сам от него. Докато западно-католическият свят е убеден, че адовите порти могат да бъдат отворени само с помощ отвън.

Сигурно има много обяснения, включително и в историческата съдба на народите, как се е стигнало до това толкова различно разбиране на Бога и неговото слизане в ада. Вероятно западният човек от векове е намирал много повече основания да се уповава на помощ от онези, които са имали властта да го водят или от онези, с които е живеел заедно в едно общество ... А източно-православният е пренесъл и във вярата си съмнението, че някой друг ще слезе да му отвори вратата и да му помогне да се изкачи до по-добър живот ...

И в тази страстна политическа седмица почти две хилядолетия след като Христос слязъл в ада много българи бяха разочаровани от онези, които ги управляват заради избора на новите лица във властта, в които не виждат надежда за подобряване на съществуването им. Други пък са обезсърчени от западните народи, сред които – точно според разбирането им и за Велика събота – вече се чуват много гласове българите да бъдат оставени на техните си дяволи, след като година и половина вече не се възползват от членството в евросъюза, за да излязат от адското си съществуване на бедност, корупция и престъпност.

Но светлина за българина трябва да бъде именно вековното православно разбиране, че спасението е в ръцете на всеки един човек, който не трябва да чака на никого другиго, освен на себе си.

Отминалите имена на стотици властници след края на комунизма и още незапомнените лица на новите би трябвало да са ни научили, че не в тях е нашето бъдеще. Още повече, че те съвсем не са богове, та да ни спасяват. Затова и не си струват особено вълненията кой министър как се казва и коя партия му е дала властта. В нашия свят от векове да разчиташ на управниците се е оказвало или напразно упование заради липсата на качества у издигнатите, или удобно извинение за собствената нерешителност, мързеливост, безидейност на отделния властнямащ човек.

Затова в дни като този, в който адските порти са били отворени от самия Бог, за да излязат онези, които са повярвали в спасението си, струва си да помислим не толкова за това какво правят другите за нас, колкото какво прави всеки един от нас за себе си. Защото това беше и седмица на обявяването на поредни нови статистики, според които почти всеки българин се оказва с имот – какъвто като своя собственост имат само избрани на Запад, а работа стои несвършена, защото няма желаещи да се обучават или да се преместят да живеят на ново място, за да могат да я вършат. И заради това недоволството от живота на мнозина изглежда е причинено най-вече от нежеланието сами да си отворят вратата към промяна.

Сигурно заради годините на атеизма или като наследство от времената на колебанията преди 10 века с католиците ли да бъдем или с православните – българите изглеждаме загубили много именно от упованието именно на себе си и от отговорността, че каквото и да ни се случва, то все пак се дължи на първо място на собствените ни избори, включително и на управниците ни. Мръсните ни градове, неподредените ни дворове, пръснатите ни боклуци, неизмитите ни прозорци са само външния израз на разбирането ни, че някой друг ще трябва да ни свърши работата, което превръщаме в постоянно вайкане и мрънкане как няма кой да ни спаси от ада на бедността и бандитите. А охолният живот на западняците си обясняваме с това, че на тях винаги се намира кой да им отваря вратите, забравяйки, че всъщност католическите общества гледат да се организират така, че да не попадат изобщо в адски ситуации, защото – според разбирането им – Бог няма да идва повече след онази Велика събота да ги спасява.

Затова – колкото и да има какво да се каже против или да се търсят аргументи в подкрепа на правителствените промени от тази седмица – изглежда най-много подхожда на днешния ден да не се вторачваме в тях, защото даже дяволът да е влязъл в правителството, нищо няма да може да направи на онзи, който не желае да е част от ада му. И напротив, без никакъв дявол може да се окажеш неспособен да не научиш детето си как да живее морално и законно, както в случая с онзи баща – спортен шампион и общински съветник, чийто син гърмя в училище ...

Понеже истината я е казал още Свети Климент Александрийски – спасение има за всеки, където и да се намира ... стига сам да го иска.