Престижът на професията учител не съществува днес
Престижът на професията учител не съществува днес / netinfo

Моите родители са учители. Баща ми преподава в едно от малкото останали в България селски училища. Майка ми е детска учителка, в една от малкото оцелели на село детски градини. Сестра ми също доскоро беше учителка в малко градче край Дунава. Но преди три месеца напусна професията и замина за чужбина. Защото не издържа на 33 години да мизерства и да се чуди как да си плаща наема и тока. Добре че знае френски и благодарение на него няколко месеца гледа деца и чисти по къщите на французите. Завърна се за кратко, но мисли пак да отиде там. Въпреки че понякога изпитва унижението да се държат с нея като с прислужница.

Съпругът ми също е учител. Вече седма година. През този период трима негови приятели напуснаха системата и сега се реализират в други сфери – единия стана дознател, другия екскурзовод, третия работи в куриерска фирма. Мъжът ми все още не е взел подобно решение, въпреки че напоследък доста мисли върху това. Миналата година беше от малкото български учители, които стачкуваха от край до край. Не се страхуваше от реакциите на ръководството, на министерството, чувстваше се жив, бореше се за каузата да има достойно заплащане и да се възвърне престижа на тази професия.

Въпреки че темата е доста коментирана и до днес продължавам да се чудя толкова ли е трудно тези хора да получават адекватно възнаграждение? И кой има полза от това преподавателите да напускат системата, на работа да постъпват все по-неквалифицирани кадри, децата да са все по-слабо подготвени и недисциплинирани. Баща ми обича да повтаря, че ако се наложи, може да работи и много други неща, но малко хора могат да работят като учители. А след този отлив от системата какво да очакваме – може би и в тази сфера положението ще спасят виетнамци и китайци? Как ви се струва?

Не отричам, че има и преподаватели, които не си вършат добре работата. Не отричам, че има директори, които толерират некадърните и агресивни деца, само и само да задържат в своето школо заветната бройка. Знам за случаите, в които учител ходатайства пред учител за дете на свой познат, знам за случаи, в които на поправителни изпити за квестори се поставят хора, които могат да си затварят очите.

Знам обаче и това, че учителят почти няма права, че на децата е предоставена възможността да му се качат на главата. Видяхме го и във филма на колегата от Би Ти Ви. За щастие просветното министерство най-сетне е осъзнало това и е заложило в проекта за закон за училищното образование въвеждането на система от строги правила за реда и дисциплината. Питам се защо правим нещо, което трябваше да го има през всичките тези години на преход. За да може днес министерството да се похвали че е сътворило нещо уникално, че е овладяло ситуацията. Явно му трябваха безбройните примери на насилие в родните школа, за да осъзнае, че трябват правила.

Знам също, че има и директори като Пенка Малинска – директорът на Френската гимназия в София, която прави каквото трябва, пък да става каквото ще. Тя и колегите й алармират, че нещо в системата не е наред, и си вършат работата прекрасно, но вместо да бъдат поощрявани, са порицавани и отстранявани. Защото са непокорни. За щастие ги подкрепиха учениците им – млади хора със свободен дух, които открито заявиха позиция. За нещастие подобни ситуации са рядкост. Дано да не съм права. Дано все повече деца да изпитват към учителите си това уважение, което изпитвахме ние като ученици само преди около 15-тина години. И дано професията учител отново стане желана и привлекателна. Иначе не ни остава друго, освен да чакаме виетнамците.

Коментар