Тези впечатления в никакъв случай не могат да конкурират перото на Щастливеца. Заглавието ми хрумна просто защото седя на летището в Чикаго и докато си чакам свързващия полет, мисля още с умиление за родината, която напуснах тази сутрин.
За мен е винаги положително преживяване да се върна в България. Чувал съм ги какви ли не: „... и още докато кацна на летището в София, миризмата и хората ме карат да си тръгна обратно...” Аз още преди да опитомят нравите на митничарите, апетитите на таксиджиите и непредсказуемостта на движението по пътищата на България, градски и извънградски, ми харесваше да си идвам у дома. В края на краищата, миризмите и манталитета са част от нравите ни и са типични както за България, така и за цялото Средиземноморие. Е, по-малко или по-вече...
След първите няколко дни на опиянение от смяната на времето и срещите с близки и приятели реалността припълзява обаче безмилостно. За добро или за зло, всяка година главната тема на реалността е различна. Преди няколко години беше безочливостта на частните валутно-обменни пунктове. Оттогава сменям само в банка. На следната година беше обслужването в магазин за обувки. Оттогава не си купувам обувки от родината. Накратко, продължавам да се успокоявам аз, че на всичко му се намира колая. Дишам дълбоко и продължавам да въздишам колко е прекрасна родината.
Предишното ми идване имаше малко необичаен поврат, защото докарах един от колегите ми, който биде обран в Софийския градски транспорт, след като напуснахме възмутени такси, чийто шофьор беше с погрешното убеждение, че трябвало да му плащаме както в Лондон. Ама Джон, обран, както полицията го информира от гастролиращи румънски цигани, сам си го просеше, продължавам да се успокоявам аз, защото колко пъти му казах: „Да, да, Джон, прекрасна страна е България, ама не викай така, по-тихо...”
Такааа...
Тази година темата е бюрокрацията. След като миналата година ми изтече българският паспорт и се оказа, хм, „трудно” да го подновя зад граница, лекомислено реших да свърша това си задължение, като си посетя родината. Та след като си отспах и се видях с близки и познати, сиреч събрах кураж, вяра, търпение и енергия, пристъпих към действие, ни най-малко не си въобразявайки, че това ще е лесна и бързо изпълнима задача.
Е, както сподели с мен полицаят на входа: „Забравил си, момче, забравил си как е у дома...” А бе то че ни наляга сенилност, вярно е, но не е паметта, която ми пречи. Не мога да спра да се питам, защо като има 7 гишета, 15-20 души се блъскат на едно и чакат да бъдат обслужени в продължение на 2-3 часа. Ами нали тези хора също работят и обслужват някого? Сиреч някой ги чака тях през това време и тоя някой също обслужва някой....
А после видях опашките за смяна на номера и слушах дебатите, защо и как. Ами ето пак перспектива; моето чакане от няколко си часа изглежда нищо в сравнение. Ха!
Обичам си я родината. Дори и да е по начина, както казал бащата глист на сина си: „Родина, синко, родина...” Лошото е, че този виц беше от социалистическото ни минало, а продължава да си пасва така добре и в „демократичното ни настояще”.
