Няма такава държава – има, ама се казва Туркменистан

Часът е девет без три минути, след залез, екранът на телевизора показва часовник, сякаш ще започва “По света и у нас”, а тя – емисията новини – наистина започва. Точно в девет, с издържана и раздвижена заставка в зелено, запазеното зелено на Туркменистан, на сцената има глас зад кадър, а в кадър е президентът-икона на Туркменистан.

Тръгва тийзър на първите три новини, които – естествено – са свързани с Гурбангули Бердимухамедов, уважаемия президент. Две уточнения – преди името му винаги се уточнява, че е “уважаем”, а веднага след името се ръкопляска, независимо дали е в края или средата на изречението. Не бурно, но със съответното отношение.

Оказа се, че днес „уважаемият“ е провел разширена среща с министрите от кабинета, на която всички стоят прави и записват неговите наставления в зелени тетрадки със зелени химикалки, докато той седи в удобно кресло зад обшит в златно фолио лаптоп. След това (или преди това) е карал колело в туристическа зона Аваза, целият в бяло – бели маратонки, бял панталон с ръб и бял поло-шърт. А за капак е провел някакви срещи с чужденци, забравих кои – мъж и жена, по повод Първи каспийски икономически форум, който започва утре, неделя, във въпросната туристическа зона Аваза. Заради този форум сме в Туркменистан, отразяваме визитата на премиера Бойко Борисов.

Зоната е едно от “чудесата” на Туркменистан, бутафорен летен рай пар ексаланс. Аваза е летен курорт без летовници. В хотелите, които очевидно са вдъхновени от Дубай, всичко е лъснато до блясък, но разкази на почиващи чужденци потвърждават моите впечатления – в повечето от стаите човешки крак стъпва за първи път.



Каспийско море, което всъщност е затворено море, безотточно, е студено и солено, не чак приятно за плуване, да не говорим, че наблизо има рафинерия, което вгорчава удоволствието. За да стигнете до Аваза, ако по някакво непреодолимо и странно желание ви се почива точно там, кацате в 70-хилядното градче Туркменбаши на десетина километра от курорта.

Пътят от града до Аваза би могъл да бъде обект на отделен разказ – нова магистрала, сребристи светофари, улични лампи с орнаменти и низ от дървета с поливни системи; тъй като около пътя се ширнала  пустиня, не вирее нищо. Разбира се, въпросните дървета с поливни системи също не виреят и често загиват, защото вятърът брули силно, слънцето е безпощадно, а почвата не се поддава на каквито и да е поливни системи и човешки усилия. През стотина метра има по едно момче, говорещо по телефона, облечено в тениска и панталон, спретнато, което носи и радиостанция, това са т.нар. “люди гуляет”: всичко друго, но не и обикновени хора. Тук-таме са скупчени повече, за респект, с костюми и бели ризи.

Ако все пак търсите обикновени хора, навярно единствените, които ще видите са дамите, почистващи автобусните спирки в курорта. Спирките блестят, въоръжени са с модерни лед дисплеи, които показват температурата, времето до следващия автобус и разни други недотам интересни неща. Автобуси има, празни, но те въртят на безполезен ход, животът е прекрасен, хора по улиците няма, като под “няма” разбирайте няма нито един човек.

Desert rose.

По груби разчети курорт Аваза струва около 2 милиарда лева, а липсата на интерес към него не спира уважаемия Гурбангули Бердимухамедов да го развива. Изкуствен канал с лодки, нови хотели, нови увеселителни паркове, нова спортна зала, нов конгресен център. Белият мрамор властва както и в столицата Ашгабад, а италианците навярно празнуват непрекъснато и пеят канцонетно и фалцетно и всякак “la vita e bella”. Туркменистан е най-големият вносител на италиански мрамор в света.

Гурбангули Бердимухамедов е настоящ президент на Туркменистан, сега на 62 години. Има четири деца. Бивш министър на здравеопазването, личен лекар и зъболекар на предишния лидер на страната Сапармурад Ниязов.

Самият Ниязов е диктаторът на диктаторите, застава начело на страната след отделянето й от Съветския съюз на 27 октомври 1991 година. Самообявил се за “туркменбаши”, лидер на всички туркменци, Ниязов е диктатор от висш ешалон, който прави „чудеса“, докато е на власт. Ниязов е съветско отроче, съветски поданик, съветски продукт, надскочил плановете на господаря. Назначен е за първи секретар на местната комунистическата партия през 1985 година от Горбачов.

Твърде е вероятно да сте чували поне за някои от безкрайните му изстъпления, докато господства в страната. Дори и да не сте чували за Ниязов, той още живее в умовете на хората – видим е отвсякъде, ликът му се появява от стени и калкани, а кръстовища и площади са осеяни с негови златни статуи. Ключова статуя е “Арката на неутралността”, построена през 1998 година, позлатена, издържана почти в реален ръст. За да е целуната от слънцето, както трябва, арката се въртяла съвсем бавно, за да може слънчевите лъчи да озаряват лика на Ниязов. Когато настоящият президент Гурбангули Бердимухамедов демонтирал статуята след смъртта на Ниязов, хората си помислили, че слънцето ще озари и тях, че идва време нормално, че ерата на преклонението свършва, ала уви. След известно време позлатеният Ниязов се появил пак, качен на постамент, по-висок и по-внушителен отпреди.

Самият Ниязов, самоопределил се за президент “до живот”, се развихрял по всички фронтове – от промяна имената на месеците и дните (за да може някои от тях да съвпадат с имената на членовете на семейството му) до забрана на опера и балет, както и радио в колата, защото как така ще шофирате и слушате радио едновременно. Когато през 1997 година преживял сърдечен удар и се наложило да спре да пуши, Ниязов автоматично забранил на министрите и държавните служители да пушат. За успокоение на масите, Ниязов обявил, че до 2030 година никой няма да плаща сметки за ток и газ (доскоро това важеше, но Бердимухамедов въведе заплащане на такса потребление, поради влошеното икономическо състояние на страната). За капак – гражданите не можело да имат златни пломби (вероятно под влияние на самия Бердимухамедов, зъболекар все пак).



Ниязов написал и книга, за да е картината пълна. Трудът му, след като междувременно затворил библиотеките в пристъп на омраза към писателите, се изучавал в училище, държал се изпит върху него и изобщо бил нещо като официалната библия на страната. Въпросната книга, Рухнама, не само се знаела наизуст, но всяко учебно занятие сутрин започвало с нея. Навярно се ползвала и като приказка за лека нощ, кой знае.

След опита за убийство на Ниязов през 2002 година, режимът се затегнал и репресивните мерки нарастнали стремглаво. Дори телефонните разговори се ограничавали, какво остава за полети в чужбина, достъп до Интернет. Дори тези дни, години по-късно, усилено се говори, че има негласна забрана млади мъже на възраст до 30 години да пътуват със самолет извън страната, тъй като са зачестили бягствата. Простете, наскоро увеличили възрастта до 40 години, за всеки случай.

Когато ние пристигаме в страната, въоръжени с телефонно търпение и телефонна готовност за рестрикции, всъщност откриваме, че ограниченията са по-големи от очакваното. Малко са сайтовете, които работят, за социални мрежи и дума не може да става. Освен това, казват ни, от време на време, докато сме на Първия каспийски икономически форум, примката ще бъде разхлабена, тъй че да сме щастливи. Дори за минута се появява Facebook, после логично изчезва.

Към нас е прикрепена млада дама, служителка на външното им министерство; един младеж, служител на някакво друго министерство и асистентка на дамата, вероятно стажант. Сблъсъкът между нас ескалира още в първите часове на „съвместните ни пътувания“, когато заявяваме, че излизаме с такси до града – очевидно дамата е инструктирана да прави всичко възможно това да не се случва. А градът, заспалият пристанищен Туркменбаши, който се намира на десетина минути от курорта, е приведен в пълна форумна готовност – измазани са стените на старите постройки; издигнати са високи пана, за да закрият по-бедните къщи и е осигурена пълна видимост към новите сгради и многобройните детски площадки, инсталирани по протежение на пътя, по който минават официалните автобуси на делегатите, участващи във форума. Толкова детски площадки едва ли има и на изложение за детски площадки, но тук, в крайните части на Туркменбаши, на път за пристанището, стоят необезпокоявани, непокътнати, неизползвани.

За да стигнеш до града ти трябват местни пари, манати, един лев е равен на два маната, естествено в нашия хотел никой не обменя манати. Естествено, ако повикаме такси, няма как да платим с долари или с евро, защото таксиметровите шофьори не приемат чуждестранна валута. Закон. Да не говорим, че биха ни откарали до курорта, но няма да има кой да ни върне, тъй като курортът е затворен. И така нататък.

В лобито на хотела, в който само ние сме гости, има какви ли не интересни персонажи от типа “люди гуляет” – един с риза, друг със спортни дрехи, трети си гледа в телефона, четвърти снове между нас, пети пуши цигара отвън.

„Вечеряйте тук, храната е хубава, сготвено е”, казват ни, докато ние настояваме да вечеряме навън.
„Не ви съветваме, няма автобуси след десет вечерта, такситата може и да не ви върнат“, натъртват, докато ние пак настояваме.
„Горе има и супа, има вкусни неща. Бира има отсреща в бара.”

Местната бира наистина е отсреща в един пуст бар, отворен специално за нас. Барманът твърди, че има и водка, макар да не се вижда нито водка, нито бира.

Когато поръчваме бира, той се шмугва някъде и след малко пристига с едно черно найлоново пликче, в което има бири. Гушнал е бутилките с ръце. Радостно обявява цена от 25 маната, това е положението. Дванадесет лева.

Плажът навън е пуст, уважаемият президент е наредил още на 5 август да се опразни курорта, но няма и чадъри, няма шезлонги, няма и малко доказателство, че някой е летувал тук, почивал, изтягал се, плувал. Възможно е курортът да се пълни в някакви моменти; дамата, работеща в Министерството на външните работи твърди, че почиват тук с мъжа си, но по-скоро не ми се вярва. Повечето семейства ходят на почивка в Турция – заможните, разбира се. Там е и по-евтино. Дванадесет лева за бира?

Хрумва ми, че мога да се оттегля с чаша бира и да прочета от книгите на президента, това би било върховно курортно удоволствие.

Уважаемият нов президент, за разлика от предшественика си Ниязов, пише много книги, а не само една; пише, та пушек се вдига. Успявам да се сдобия с една от книгите му, които не че се трудно достъпни, но все пак – нито книжарница има в близост, нито виждам начин да се отскубна от строгата милиционерска прегръдка и да търся такава. В една от стаите, подготвени за срещи на форума, има негови книги, една по-малко – едва ли ще се забележи. Тежкото издание е “Turkmenistan – heart of the great silk road” и очевидно представя “истинската” история на страната. Представена преди две години, книгата е “връх на полиграфическото изкуство и е предназначена за широк кръг читатели.” Прибирам я прилежно в багажа си.

Господин президентът има доста книги, наистина доста, а на скорошно раздаване на награди за най-добри книги в Туркменистан, което се нарича “Изкуството на книгата”, неговите творби обрали наградите. Безапелационно. Това разбирам от сайт, който е отворен и зарежда бързо.

Гурбангули Бердимухамедов, да не останете с погрешно впечатление, не е само автор на книги, той също така пее (често по телевизията се показват записи на негови визити в звукозаписно студио). Свири и на музикални инструменти. Когато не язди някой от конете си, кара колело. Когато не се вози на някоя от колите си, може да бъде видян на яхтата си, акостирала недалеч от хотела ни, на брега на Каспийско море. Да се вижда отсякъде.

Президентската яхта е гордост за страната, макар уважаемият Бердимухамедов да искал „като на Абрамович”, но за зла участ каналите на Каспийско море са негодни за такава лодка, та се наложило по-малка. „По-малката” е 59-метрова Benetti, подходяща за 12 гости и 15-членен екипаж. Когато получил яхтата като “подарък” от руската газова компания „Итера”, президентът толкова се зарадвал, че провел заседание на министрите на борда. Но въпреки безусловните предимства на яхтата, наличието на хеликоптерна площадка дори, тя е едва една трета от дължината на тази на Абрамович. Навярно затова уважаемият президент на Туркменистан използвал лодката все по-рядко.

На следващата сутрин, неделя, след първа нощ на брега на Каспийско море в празния хотел Hasyl, ставаме рано, заради “изключителните мерки за сигурност”. Телефонът алармира в пет и половина, закуската е от шест, а веднага след това тръгваме за Туркменбаши – градчето, където ще бъде първата част от Каспийския икономически форум, наречена “Международна каспийска изложба за иновативни технологии и туркменска Сахра – 2019г.” Въпросната иновативна изложба всъщност представлява хале, в което са разположени щандове на страните-участници, между които Узбекистан, Азербайджан, Русия, Иран, Казахстан и домакините Туркменистан. В съседство – щандове за хранителни продукти. Консерви, салами, пресни плодове, а непосредствено до тях и автомобилно изложение, където са всички от Mercedes до Lada. Навън има хеликоптер, селскостопанска техника и прекрасни гледки от новото пристанище на града, открито наскоро, лъснато и бляскаво, бутафорен трик за смайване на масите.

По време на пътуването от Аваза до пристанището на Туркменбаши ситуацията е като предходния ден – автобусите на делегацията ни не срещат и една кола, по улиците няма хора, освен по един регулировчик на кръстовище, което така или иначе е празно. Светофарите работят, жилищните сгради са със спуснати пердета и гледката е по-скоро сюрреалистична, филмова. Когато в далечината се виждат хора, двама-трима, не можеш да прецениш дали са нормални жители на Туркменбаши или нови полицаи и регулировчици, свързани с това да изчистят максимално мястото. Оказва се, че са от нашите момчета, “люди гуляет”.

Пристанището в Туркменбаши, открито миналата година, е строено в продължение на пет години, на стойност почти три милиарда лева. Не става ясно как точно изолираният Туркменистан (има години, в които в страната едва влизат по 4-5 хиляди чужденци, какво остава за възможности за карго-товари) ще се превърне в карго-хъб, единственият шанс за някаква търговия е Китай. Пристанището има и пътнически терминал, може да приема по 300 хиляди пътници годишно. Досущ като новото летище в столицата Ашгабад, което има годишен капацитет от 17 милиона пътници, ала всъщност стои празно.

Туркменистан е исторически свързан с Китай още от времето на “Пътя на коприната”, а днешните връзки с китайците всъщност осигуряват съществуването на Туркменистан като държава. След като Русия спира да купува газ преди няколко години, Туркменистан пренасочва експорта си изключително към Китай. Към днешна дата Туркменистан изнася между 30 и 40 милиарда кубически метра газ за Китай през газопровода “Централна Азия – Китай”, построен с пари на китайците. През 2009 Китай даде заем от 3 милиарда долара на Туркменистан за изграждане на самия газопровод и проучване на газовите находища. Внимание – като резултат от това голяма част от днешните приходи от продажбата на газ на Китай отиват за покриване на този заем. Номерът на китайката. Каквото остане в Туркменистан, ако изобщо остане, се харчи за мегаломанските проекти на уважаемия президент. Хм.



Преди няколко месеца бе съобщено, че Русия възобновява замразените доставки на газ от Туркменистан. Добра новина за страната. И макар да се говори, че договорената цена е “обидно ниска”, за Туркменистан е важно да има още един клиент. В момент, когато неофициални изночници твърдят, че в Туркменистан – на книга четвъртата страна в света по газови находища – има около 70 процента безработни и хора се редят за брашно, купуването на газ от Русия би могло да стабилизира ситуацията. В допълнение към това цените на природен газ претърпяха спад, което се отрази тежко. Бездомните се увеличават, заетостта на мраморните и скъпи комплекси в столицата е нищожна (единствено държавни служители могат да си позволят апартамент и то срещу доживотен заем). Малцина са компенсираните за строежа на новите мегаломански проекти – мраморните сгради са на мястото на стари хрушчовки (блокове от по пет етажа, строени не особено добре през 60-те и 70-те години на миналия век), а когато съборят апартамента ти не получаваш обезщетение.

Същият следобед по телевизията дават репортажи за изпълнение на планове – преизпълнение на жътвата, преизпълнение на брането на памук. Добивите се покачват, покачват се и други неща. Цените на зеленчуците в Туркменистан  – едно кило домати вече е 2,50 лева; чушките са по три лева; краставиците по лев и 50. На две от бензиностанциите в града бензин А-95 e 75 стотинки. Казват, че в градовете, които са по-близки до столицата, често пристигат хора от големия град, за да теглят пари от банкоматите. Има недостиг на работещи такива в Ашгабад.

Докато сме в Туркменбаши и за известно време отварят по-широко достъпа до Интернет, за да могат журналистите да пратят материалите си, попадам на слухове за смъртта на президента на страната. Това, разбира се, не е вярно – той е на форума и спи в съседния хотел. Вярно е обаче, че след засилването на тези слухове, контролът върху Интернет се е засилил.

Вместо достъп до Интернет, отивам да проверя хранителните качества на местните пъпеши. Така се случва, че това е втората неделя на август, а всяка втора неделя на август е празник на пъпеша. Истински национален празник, утвърден с указ, въведен още при властването на Сапармурад Ниязов. През вековете в страната са отглеждани около 400 вида пъпеши, този плод е важен за народа. Уцелих националния празник на пъпешите, но с два месеца съм пропуснал националния празник на конете, който се провежда през април. Пъпешите може много да завиждат на конете. Вярно, че пъпешите си имат национален празник, но пък конете си имат министерство. Министерство на конете.

И за да бъде картинката пълна, в един от вестниците, които са разположени в лоби-бара на хотела, виждам снимка на Гурбангули Бердимухамедов на кон. Но не жив президент и жив кон. Това е снимка на първата златна статуя на уважаемия президент, разположена в столицата. Президент на кон. Отсечена от бронз и обвита с 24-каратово злато, статуята блести на 20-метрова височина, поставена върху бял мраморен постамент. Статуята е създадена по желание на хората и “аз се вслушах в техния глас”, казва Гурбангули Бердимухамедов през 2014, когато започва изграждането й. След това се оглеждам и в лоби-бара виждам картини на коне и негова снимка, прекрасен кадър на уважаемия президент. Дори се снимам до една от снимките, става все по-нелепо. 

Междувременно разбирам, че неговата статуя не се върти, за да улавя лъчите на слънцето, а в края на миналата година статуята на Ниязов също спряла да се върти. Уважаемият разпоредил така.

На следващият ден, понеделник, е голямото официално откриване на Първия каспийски форум, пристига Дмитрий Медведев и всичко ще бъде наред. Яхтата на Бердимухамедов е още там, в морето няма никой, слънцето залязва с червеникав оттенък, а бирата в един от другите хотели вече е 50 маната. Двадесет и пет лева за бира.

Колко хубаво.