Мъчно ми е за децата. Те се бият, чупят си ченетата, режат си ушите, скубят учителките си, убиват се. И докато правят всичко това, вероятно изобщо не съзнават, че случките са с живи хора. Едва ли 9-годишен убиец е наясно, че току що е отнел живота на друго човешко същество.
Десетки психолози се опитват да обяснят невъобразимата агресия и гняв, които вече ежечасно избиват в училище, вкъщи, на улицата. Казват, че преходът бавно унищожава децата. Така както ден след ден убива бавно техните родители. Сбърканото време с обърнати ценности причинява всички гадости, за които четем и слушаме. Преходът с празните портмонета, вехтите дрехи, 15-годишните автомобили, соята вместо месо, почивката на село, вместо ваканцията на море. Животът в рушаща се панелка, вместо в красива уютна къща с градина.
Само си представете какво се случва в малките им на възраст, но големи по социален опит мозъци. Децата стават в самота, учат в самота, вечерят в самота и сънуват черно-белите си сънища. Самотата им не е празна. Напротив. Пълна е с агресия, простотия, пошлост, лицемерие, пълна е с краен материализъм, пропита е от фалш и лукс и неистово желание да бъдат част от него. Пълна е с примери за богати и успели хора, които нямат нищо общо с нормалните начини за забогатяване, сила и власт.
В самота те преживяват любовите си, емоциите си, обидите, успехите и провалите си. разказват си ги едно на друго, трупат чувства, които няма къде да изхвърлят. Нямат боксови круши у дома, за да ги удрят на воля и така да изливат гнева си навън.
Какво да ги правим, при положение, че ние самите сме същите. Само дето ние, възрастните можем да крещим на воля едни на други, но децата ни – не. По-добре е да мълчат и да играят пред нас ролята си на примерни отличници, докато умовете им търсят изход.
И докато всички вкупом оплакваме съдбата на децата, регистрираме техните проблеми и се напъваме да ги решим, те, децата усещат безсилието ни. И това прави тях самите още по-безсилни. Те нямат стадиони, на които да тичат, нямат състезания, в които да се изявяват, нямат ангажименти, които да се стремят да изпълнят. Те са свободни и затворени в свободата си. В техния голям свят на нашето съвремие около тях има всичко и няма кой да им покаже правилната посока. Кой да им каже кое е Добро и кое Зло.
Да им дръпнем шалтера. Това е най-лесно. Да ги затворим у дома. Да им натрупаме купчинки от задължителна литература. Да ги насилим да четат „Под игото”, „Тютюн”, „Железният светилник”, а после „Майсторът и Маргарита” и „Парфюмът”. Прекрасни книги, но когато ги изправим пред задължението да ги четат, те бягат от тях. Да държим насила очите им отворени, за да четат до пълно изтощение. Да въведем вечерен час, да затворим дискотеките, да изхвърлим компютрите, да загасим телевизорите. Дори такива гласове се чуват напоследък, в отчаяния опит на възрастните да направят нещо. Но това е точно толкова отчайващо невъзможно.
Не трябва да заключваме вратите. Трябва да отключим себе си и да влезем в ролята си на даващите посока. Но първо трябва сами, ние възрастните да сме наясно кой е правилният път. Те викат за помощ и за да им помогнем, трябва да помогнем първо на себе си. Но е спешно. Трябваше да стане още вчера.
