Куба: От Кастро до Кастро
Куба: От Кастро до Кастро / netinfo
Жакобо Машовер, вестник "Либерасион"

Докато Фидел Кастро е в агония, умират други кубинци, но далеч от светлината на прожекторите и от интереса на световното обществено мнение. Така си отиде Марио Чанес де Армас, който почина на 24 февруари в Маями. Той бе най-старият политически затворник в света, прекарал от 1961 до 1991 г. в затворите на Кастро. Чанес бе непоклатим. Той бе свободен човек, винаги отказвал да се подчини на плановете за марксистко-ленинистка политическа реабилитация, които властта искаше да наложи на жертвите си. Преди да бъде хвърлен в затвора, Де Армас участва рамо до рамо с "Лидер Максимо" (Фидел Кастро) и брат му Раул в нападението срещу казармата Монкада през 1953 г., а през 1956 г. е един от революционерите, предвождани от Фидел, които дебаркират в Куба с яхтата "Гранма".

Когато кастристките отряди влизат в Хавана през 1959 г., той вече е хвърлен в затвора от диктатурата на Фулхенсио Батиста. Отначало сътрудничи на новата власт, но се разграничава от нея, тъй като не съгласен с плъзгането й към комунизма. Малко преди да умре в изгнание, той продължава да се определя като революционер и демократ. Със смъртта му от този свят си отиде един от основните свидетели на безмилостните репресии на режима на Кастро срещу неговите опоненти.

Марио Чанес де Армас не е единственият. През август 2006 г., няколко дни след като Фидел Кастро предаде властта на брат си Раул, в Хавана почина Густаво Аркос, един от основните противници на режима и председател на Комитета за правата на човека в Куба. Той също е бил в обкръжението на братята Кастро. Участва в нападението срещу казармата Монкада, където е сериозно ранен. След вземането на властта дори е назначен за посланик в Белгия. Съвестта обаче му забранява да продължи да подкрепя посегателствата срещу свободите на острова. Заплаща несъгласието си с дълги години затвор, но продължава да работи за възстановяване на демократичните свободи до края на живота си.

Мигел Валдес Тамайо почина от сърдечен удар през януари в Хавана. Той е арестуван по време на "черната пролет" през 2003 г., когато 75 противници на режима, борци за правата на човека, журналисти и независими библиотекари получиха присъди до 28 години лишаване от свобода. Дисидентът бе пуснат от затвора заради влошеното си здраве, но с опасност отново да бъде хвърлен зад решетките, "защото бе пуснат под гаранция по здравословни причини". Кубинските власти не му позволиха да се лекува в Холандия или в САЩ, които му бяха издали виза.

Тези хора са най-новите жертви на безпощадния режим. Те обаче бяха късметлии, защото имената им се знаят. Има и мнозина, останали анонимни, които загинаха в Карибско море и протока недалеч от Флорида, след като рискуваха живота си на самоделни салове и лодки, за да се доберат до свободата.

През това време наблюдателите дебнат за най-малкия знак за отваряне на режима, чийто единствен стремеж е да се увековечи, за да поддържа отживялата "революционна легенда" и да държи на власт отговорните за репресиите. Те се опасяват, че ще дойде денят, в който жертвите им (или техните потомци, тъй като голяма част не са сред живите) ще им потърсят сметка. Единствените, които могат да осигурят приемственост във властта, са малкият брат на Кастро - 75-годишният Раул и кликата "исторически революционери" и млади технократи на ръководни постове. В тяхна помощ е венецуелският петрол, доставян от бившия превратаджия и самозван приемник на кастризма - президентът на Венецуела Уго Чавес. В замяна той получава военно, цивилно и идеологическо сътрудничество, което му позволява карикатурно да следва курса, поет преди близо 50 години от кубинската революция.

Раул Кастро обаче не притежава нито една от способностите на брат си да мобилизира масите. Той не буди никаква симпатия нито на острова, нито в чужбина. Раул е безцветен, винаги в сянката на "Главнокомандващия", когото нарече "нашия баща" през 1989 г. в паметна реч при "аферата Очоа" (осъждането на смърт и разстрела на четирима висши офицери). Има крехко физическо и психическо здраве, но умее да всява страх у кубинския народ, което прави от самото начало на революцията през 1959 г. Тогава заповядва за една нощ да бъдат разстреляни 68 души в Сантяго де Куба.

Днес той дърпа конците на кубинската икономика чрез подчинените си военни начело на основните държавни предприятия в туризма, телекомуникациите и електрониката. Заради тази власт той може да изглежда в нечии очи отворен за ветровете, веещи от чужбина - китайски или виетнамски, но всъщност не преминава границите, определени от брат му. Раул няма нито силата, нито желанието да го прави. Най-малкото отваряне към демокрацията би означавало край на царуването на семейство Кастро, чиято власт се крепи на репресии, доноси и насилствена, но представяна за спонтанна подкрепа от населението, изнемогващо след десетилетията нищета и постоянна борческа мобилизация.

Населението е обзето от силно отчаяние - то не вижда края на отживелия режим, подкрепян от интелектуалци и политици, които негодуват от всяко посегателство срещу демокрацията навсякъде другаде по света, само не и в Куба. Защо е това мълчание?

Международната общност е длъжна да извиси глас, както единствен направи президентът на Коста Рика, нобеловият лауреат Оскар Ариас. Той недвусмислено осъди отказа на кубинския режим да се отвори към демокрация и факта, че държи в затворите си стотици хора.

За Куба също настъпва часът да стане свободна страна и да се отърве от кървавите си месиански утопии, които подхранват въображението на професионални фантазьори из цял свят, но са безкраен кошмар за кубинците на острова и в изгнание.
Добави ни в предпочитани източници в Google
Последвайте ни

Коментар