БЯГСТВО
Като чуеш тази дума, ти се иска да побегнеш нанякъде или напротив, не обичаш да бягаш?
Не, не. Най-хитрото бягство е това, при което можеш да стоиш на едно място, но хората да не виждат, че теб те няма. Дори последната ми изложба се казва „Душата-зрител”. В този смисъл да се отстраниш. Много пъти ми се е налагало в ежедневието ми да общувам с хора, с които не ми е приятно много да общувам, и фактически когато говоря с тях, мен ме няма. Те не могат да го хванат това мое действие.
Но сега не е такъв случай?
Не, разбра се, сега ми е толкова приятно. Аз по принцип обичам да си играя, така че тази игра с шапката много ми харесва, отдавна не съм играл.
Значи това е твоята форма на бягство? Тук си, но те няма.
Да, в смисъл, то е едно „изсулване”, както му казваме ние. Веднага асоциирам това с бягство, защото ежедневието ни не е от най-цветните и розови – каквито би трябвало да преживяваме.
Кои са хората, които те карат да се изсулваш?
Глупавите, наглите, те ме карат да се изсулвам.
Случка, например?
Случки много, тонове случки. Честно казано, понякога живея в собствена емиграция – присъствайки, отсъствам. В смисъл в реални ситуации, дори и политически, ако щете, аз от години съм спрял да давам оценки за това и за онова. Имам свои преценки, но не ми е приятно да ги споделям.
Защо ги спестяваш?
Не, не, не че ги спестявам.
Защо ги спестяваш публично?
По една проста причина – почти усещам невъзможността да променя нещо. Аз съм имал всякакви примамливи предложения, какви ли не, екзотични за един артист и съм ги отказал по една проста причина – че не ми е стихията да се занимавам с това да лъжа хората. Болшинството го правят.
Е, да де, ама, прощавай, „изсулвайки се”, ти малко ги послъгваш.
Ако поискат от мен и кажат: „Можеш ли да помогнеш? Ще ти дадем тази възможност.”, аз ще използвам това.
Добре, можеш ли да помогнеш сега да разберем повече за теб, бъркайки в шапката и вадейки следващата дума?
ПИСМО
Любим мой знак – писмо, асоциация за красив типаж.
Писмото като какво?
Като писан текст. Това е едно от най-екзотичните неща, които си отидоха с идването на компютъра. За съжаление…
Писането на ръка?
Писането на ръка. Краснописът е един много хубав знак за интелигентността на човека. И това, че отказахме, че пощата стана една екзотична дестинация на човешките взаимоотношения, това отне възможността много хора да се култивират чрез писане.
Знаеш ли, че има много млади хора, които почти не могат да пишат на ръка.
Да, точно това имам предвид.
Ама като казвам не могат, това означава, че буквите са криви, изпадат букви, за граматика да не говорим.
Да, аз пък не мога да набирам текст на компютър, ето обратната връзка. Аз мразя да общувам с имейли и такива работи. Самият аз имам един имейл, в който не е влизал никой сигурно една година.
За какво имаш тогава този компютър.
Просто фирмата, която съвместяваме с едни приятели, те просто пишат всякакви дивотии на компютъра, ако аз реша да правя нещо…
Обичаш да пишеш и да рисуваш с ръце.
Това е. Писмото е едно от най-съвършените бели форматчета. Аз винаги се разтрепервам, когато получа писмо по пощата. Много ми харесва.
Ами ще ти пишем писма.
Пишете ми, хора, моля ви се… Писмо, имам такава хубава пластика „Писмо”…
Бръкни сега в шапката.
СЕЛО
Това е следващата дума, която изтегли.
Как само любими неща. Село – това е моят план за собствения ми живот, свързан със селото. Така след петдесетата си година да се изтегля…
Много рано.
Ами мисля, че това е един много хубав период за самоконцентрация. На петдесет години човек има да каже много неща. Аз съм тотално екзотична градска натура. Все още ми се живее, „лайфа ми се”. Аз като отида на село и релаксирам тотално. Преди една седмица се върнах от габровския Балкан, село Костенковци. Там отивам, за да се оттегля от всичко. Дори последната ми изложба е изтъкана от такива селски сюжети. Попаднах в едни пущинаци, село от девет къщи, в центъра на селото стои един оловен войник – толкова сюрреалистично.
Има обаче нещо парадоксално в нашето село – страшно е очарователно и даже може би най-очарователно с това, че си отива, смалява се…
Абсолютно, такава празнота.
Ама това е и тъжно, и хубаво.
Много тъжно.
Много противоречива емоция. Ти как я усещаш?
Много противоречива емоция. В това село, до оловния войник имаше паметник на двама хайдути, четници – единият бил в Ботевата чета, другият бил в четата на Филип Тотю, и си помислех: това село от девет къщи, забито, в центъра на Балкана, да е произвело такива бойни, революционни хулигани. Учудвам се как девет къщи могат да родят такива будни духове.
А ти какво ще „раждаш” там, като отидеш на село?
Не, там е повече самовглеждане. Аз от няколко години станах малко по-съзерцателен тип, докато преди бях по-провокативен, грубо казано. Сега селото ми дава една възможност…
Върви ли там да си разхождаш карираните, широки панталони, както каза, ексцентричния си вид.
Много е хубаво да седнеш сам в кръчмата примерно, - това е и тъжно – няма никой за съжаление, но донякъде на мен ми се иска селата да останат такива – спотаени, като места за бягство.
Лошото е, че те ще си отидат най-вероятно.
За съжаление те си отиват, за което много страдам.
Хайде да не се натъжаваме. Нещо весело няма ли в тази шапка?
Ами аз…селяните ги обожавам.
ОТДАДЕНОСТ
Хайде сега, това като сериала.
726-та серия гледа ли я?
Не. Аз гледам сериали по 15 минути, за да се посмея малко. Обичам тези диалози. Дори някой път сме си говорили с мои приятели, и режисьори, с които си казваме: „Знаеш ли колко е трудно да направиш една сапунка? Колко е трудно да наредиш този пъзел от простотии.” Сериозно ти казвам. Те казват: „Изключително трудно е.” Трябва да си достатъчно перверзен тип, за да можеш да измислиш цялата тази сюрия от случки.
Все си мисля, като ги гледам, че актьорите минават през някаква специална школа за сапунки.
Не ги мисли актьорите, мисли за създателите на сериала. Трябва да си особена глава, за да измислиш такава простотия. Така че мисля, че сапунката е сложно изкуство.
Това ли е всичко, което ще кажем за ОТДАДЕНОСТ?
А за ОТДАДЕНОСТ не. Отдаденост повече го разбирам като умението на човек да се вклини в нещо. Примерно както аз съм отдаден, колкото и претенциозно да звучи, на духовното. При мен е във всичко, дори включително, така и пия, с такава отдаденост, така и пуша.
Това вече не звучи претенциозно. Можем да ти повярваме.
Като спя – спя, като рисувам – рисувам, като се занимавам с глупости – занимавам се сериозно с глупости. Аз се отдавам на всичко, защото смятам, че полвинчатостта е една от перверзиите на съвременното общество, включително болестта на века – фрустрацията. Хиляди хора правят това, което не обичат да правят и оттам се получава тази смръщенст на народа.
Добре де, ама това не означава ли да си ужасно уязвим, ако във всичко се отдаваш така сърцато и дълбоко.
Не, трябва и по някакъв начин да се защитиш, пак с отдаденост, трябва да си сложиш такива забрани. В крайна сметка аз с голяма отдаденост съм изградил една много особена култура – да бъда от простак до много интелигентен. Зависи какъв сядам на масата. В този смисъл отдадеността ми е да се браня също. Аз си имам собствени защитни реакции.
А е важно и как се става от масата, с каква отдаденост.
Случаите са различни. Ако ти е много приятно трудно се става от масата, ако не ти е приятно, бързо се става и лесно.
ЧОВЕК
Ама виждаш ли сега, тази дума не е ли написана с главна буква?
С главна буква е.
Кой е той?
Всеки индивид, създаден под това небе. Значи планетата Земя е човек, със сигурност. Но, за съжаление, малцина са осъзнали присъствието си на тази Земя. Аз поне мисля, че няколко милиарда не знаят за какво са тук. Абсолютно съм сигурен и съжалявам за това, че мнозинството не разбират.
Искаш да кажеш, че останалите знаят.
Според мен много знаят, но повечето не знаят.
Добре, стигаме до сърцевината на въпроса на въпросите: Защо сме тук?
Всеки има мисия, в това съм абсолютно убеден, че всеки един се е родил неслучайно. За да бъде избран от четири милиона сперматозоида единият занчи той има сто процента мисия, някаква, независимо каква. В този смисъл човек би трябвало лесно да се ориентира какво иска да прави. За съжаление, животът ни предлага милиони възможности на тепсия, така че ти трябва някак си да се ориентираш. За съжаление, човекът е много зависим, в първите години зависи от детството и то неслучайно се казва „първите седем години” – човек се става в нужната атмосфера, в нужното внимание, което му се отделя, и много хора в отсъствието на тази атмосфера потъват в едно живеене, което няма смисъл.
Да те питам ли за твоя смисъл? Сигурно ще ми кажеш рисуването.
Моят смисъл… Ами аз просто в мига, в който пипнах молива, знаех, че това е. Аз от детската градина си знаех, че ще бъда художник. Нарисувах един клоун…
Наистина ли, Кольо, не преувеличаваш ли малко?
Не, абсолютно. В детската градина нарисувах един клоун и разбрах, изпитах такава наслада от умението да изобразявам нещо. След което суетата веднага се обади. Всички взеха да ахкат, да охкат и фактически аз разбрах какъв е ефектът от това да създаваш нещо, а другите да му се възхищават.
Винаги съм се чудила кое е за предпочитане – това да си човек, който изобщо не може да рисува, или да си човек, който може да рисува, но малко и некадърно. Аз съм в първата категория и винаги завиждам на тези, които имат макар и мъничко талант. Но като видиш някой, който има малко талант и е нарисувал нещо доста грозновато и кичозно, и казаваш: „Гледай го този.”
Десет пъти по-добре от един талантлив, който не е нарисувал хубава картина. В смисъл „измил си е ръцете”, както се казва, с четките. Усилието да се докосваш до изкуството е велико нещо, ако не го можеш, казвам. Но ако го можеш, да си правиш с изкуството да не казвам…Аз по принцип спрях да ходя по изложби.
Добре, ама това е порив на човек.
Ама не, поривът ми харесва. Поривът е похвален, ще ръкопляскам за порива, когато човек иска да изобрази нещо, независимо дали добре, зле, няма значение. Но когато влезеш в галерии, които са пълни с няма да кажа точната дума…
Когато рисуваш лошо, рисувай за себе си.
Не лошо, просто учудвам се, че има хора, които използват рисуването, за да правят нещо друго.
Хайде още малко думички.
САМОТА
Ех, да ти се не види и думите.
С нея ще завършим
Не ми се иска с нея да завършим. Самотата е висше усещане, зависи в каква ситуация се намираш. Има самота, която е преднамерена, и има самота, която е от тази, най-лошия вид, която никой не я търси. Тя според мен е най-тежка. Аз като видя пенсионерите по улиците, има едни свити, достолепни хора
Този ексцентричен, енергичен, весел, общителен Кольо Кармфилов самотник ли е? Не, винаги има какво да се случи около мен. Втори път ще те питам, Самотник ли е? Не, на този етап не съм, не бих искал, въобще не бих искал. Добре и един задължителен въпрос: Вашите бъдещи творчески планове, иначе казано, най-близката изложба, която можем да видим? На 13 февруари, галерия „Юнион”. „Душата-зрител” се казва изложбата, живопис. Страхотно си го измислил. Ами от тези празни села, за които си говорихме, видях как телата са си отишли и само душата е останала.
Този ексцентричен, енергичен, весел, общителен Кольо Кармфилов самотник ли е? Не, винаги има какво да се случи около мен. Втори път ще те питам, Самотник ли е? Не, на този етап не съм, не бих искал, въобще не бих искал. Добре и един задължителен въпрос: Вашите бъдещи творчески планове, иначе казано, най-близката изложба, която можем да видим? На 13 февруари, галерия „Юнион”. „Душата-зрител” се казва изложбата, живопис. Страхотно си го измислил. Ами от тези празни села, за които си говорихме, видях как телата са си отишли и само душата е останала.
