Това не е червен прилив: приливът се надига постепенно. Това, на което ставаме свидетели в Южна Америка, е алено цунами: надигаща се вълна, заливаща континента и разбиваща политически структури на пух и прах. До президентските избори в неделя, Парагвай бе управляван от най-дълго задържалия се на власт режим в света, надживял дори китайските комунисти. Партията "Колорадо" остана на власт в продължение на 61 г., преминавайки през периоди на парламентарно управление и през диктатури, най-известната от които бе на мустакатия военен Алфредо Стреснер. Но пурпурните води погълнаха "Колорадо", подобно на много други дълго управлявали южноамерикански партии.
Ако Стреснер отговаряше на представите за диктатор, то новият президент Фернандо Луго отговаря на представите за революционер: популярен сред бедните провинциални жители брадат духовник, погълнат от теологията на освобождението, в която Исус Христос е почитан не само като спасител, но и като освободител на потиснатите. Неговото послание в основата си бе същото като това на всеки друг лидер от левицата в региона: че той не е политик и че ще унищожи олигарсите. Вярно е, че някои южноамерикански лидери са по-радикални от други. Венецуела, Боливия и Еквадор закриха парламентите си и "основаха наново" републиките си. Аржентина, Уругвай и Бразилия се придържат към по- традиционен социализъм. Но хората с умерени възгледи имат повече общи неща с екстремистите, отколкото си представяме. Те са протекционисти, отхвърлящи предложенията на Вашингтон за свободна търговия в западното полукълбо и предпочитащи да изградят южноамерикански блок като противовес на Северноамериканското споразумение за свободна търговия (НАФТА). Те са популисти, използващи обществени проекти, за да си купят подкрепа. Те са националисти, търсещи поводи за кавги със САЩ или Световната банка, а когато това не даде резултати, за конфликти помежду си. Ако не антидемократи, то те са поне антипарламентаристи, изразяващи презрението на своя народ към политиците: те са бонапартисти, ако щете.
Монсиньор Луго напълно се вписва в този образ. Той е брилянтен оратор, независимо дали говори на испански или на гуарани - езика на коренното население. Въпреки че в последно време смекчи антиамериканизма си, той разкритикува лошия навик на Вашингтон да подкрепя диктатори. И въпреки идеологическото си сходство с бразилския президент Луис Инасиу Лула да Силва, той се възползва от антибразилския национализъм. Победата на Луго допълва триумфа на радикалната левица в Южна Америка. Само високите плата на Колумбия се издигат над потопа. Въпреки, че бе внезапна и драматична, промяната остана в голяма степен незабелязана. Малко са британските анализатори, интересуващи се от Латинска Америка, с изключение на непоколебимите социалисти: Кен Ливингстън, Ричард Гот, Тарик Али и няколко сандалисти (игра на думи от - сандинисти и хора, носещи сандали) от Би Би Си, които в младежките си години прекараха по една година в събиране на кафе в Никарагуа.Тези капацитети имат просто обяснение за това, което се случва. Според тях на южноамериканците им е писнало от неолибералната икономика и от споровете с американците. Писнало им е от светлокожи политици, чиито имена изникват във всяко правителство, откакто страните им са обявили независимост. И в това обяснение май има много истина. Вашингтон е непопулярен. Десните партии, управлявали през 90-те години, наистина се провалиха заради корупция и нежелание за промени. Коренното население най-накрая получава своя дял от властта. Това обаче не е цялата история. И със сигурност не обяснява какво се случи в Парагвай.
netinfo
Парагвай може да е всичко друго, но не и пример за провалил се капитализъм. Господстващата партия "Колорадо" създаде икономика, в която успехът в бизнеса зависи от наличието на тесни връзки с правителството, и която фондация "Херитидж" обяви за най-малко отворената в Южна Америка. Въпреки че Би Би Си нарича членовете на "Колорадо" "консерватори", те изобщо не бяха привърженици на идеята за свободен пазар: те бяха консерватори единствено в стремежа си да запазят установения ред. В Парагвай също така няма расови разделения, каквито са характерни за някои от съседните му страни: 95 процента от парагвайците са метиси - смесена раса. Онова, на което станахме свидетели в Парагвай, както и в останалата част от континента, е абсолютно отхвърляне на парламентарната политика. Южноамериканците са били разочаровани толкова често, че са се отказали от всякаква надежда за подобрение. Вместо това те се отнасят към изборите като към възможност да изразят презрението си към цялата управляваща прослойка. А най-добрият начин да направиш това е да избереш кандидата, от когото старият елит очевидно се страхува. В Боливия това бе Ево Моралес, защитник на хората, отглеждащи кока.
Във Венецуела това бе Уго Чавес. В Парагвай - червеният свещеник. Никой от тези лидери не направи много за бедните, а и това в действителност не е целта им: тяхната поява е признак на отчаяние, а не на надежда. Може би Луго ще е различен. Може би той ще се опита да създаде меритокрация /система, в която положението на човека в обществото се определя от неговите способности/, вместо просто да заменя един партиен кадър с друг. Президентът на Колумбия Алваро Урибе, единственият последовател на политиката на Маргарет Тачър в региона, е и единственият лидер, който се опитва да наруши статуквото, като ограничи ролята на държавата и характерните за нея възможности за шуробаджанащина.В резултат на това той е най-популярният лидер в региона, като рейтингът му достига 80 процента. В Парагвай никога не е имало капитализъм, поне не в смисъл на свободна икономика, в която правото на собственост се гарантира от независими съдилища. Това е причината Парагвай да е най-бедната страна в Южна Америка. За съжаление изглежда, че нещата няма да се променят.
/БТА/
