Кризата в Централна и Източна Европа бе предизвикана от световния финансов срив, но Европейският съюз и без това вече се бе запътил към неприятен конфликт между по-старите и по-новите си членки, пише Бронуен Мадокс във вестник "Таймс". Всяка рецесия – дори не толкова остра като тази – щеше да покаже, че Изтокът иска повече, отколкото гласоподавателите на Запад са склонни да платят.
Лидерите на първите страни, влезли в европейския клуб, така и не пожелаха да признаят, че очакванията на новодошлите са обречени да бъдат попарени. Те не искаха за тях да се смята, че осъждат новодошлите да бъдат второкласно крило на Европа. Нито пък искаха да кажат изрично на гласоподавателите колко голяма може да се окаже сметката и как може да бъдат отклонени средства от собствените им страни, за да я покрият. Грубата истина е, че надеждите на новодошлите да станат Испания или Ирландия – бедни страни, преобразени за десетилетие или малко повече в ЕС – никога не са били реалистични. Испания и Ирландия се присъединиха към клуб на само няколко богати страни членки, а доходите на собствените им народи бе около две трети от средния. За разлика от тях, бившите комунистически страни влязоха в раздут клуб без твърди правила, само половината от който бе богат във всеки смисъл на думата. Техните народи бяха далеч по-бедни от испанците и ирландците. Магическата трансформация никога не можеше да се случи.
Решението на ЕС преди пет години да приеме осем бивши комунистически страни плюс Кипър и Малта, бе един от най-щедрите жестове, които някога е направил. Духът бе достоен за възхищение. Но идеализмът замазваше трудностите, особено от икономическата страна. Новите членове извършиха големи промени, преди да бъдат приети, но не толкова след това. Румъния и България, приети през 2007 г., болезнено доказаха, че ЕС не разполага особени санкции, ако страните се отметнат от реформите. Същата Румъния и Унгария сега изнемогват под тежки дългове заради нежеланието си да реформират държавната индустрия и социално подпомагане. Други, като Естония, Чехия и Полша, имат по-голямо право да претендират за жертви на краха на експортните пазари. Дори там обаче дълговете обичайно бяха взимани в евро, докато доходите за изплащането им бяха в националната валута, която сега пада. Лидерите и народите им искаха да се държат, като че ли вече са толкова богати, колкото останалите в Европа, само че без съответния доход.
Още преди тази криза сметката за разходите на ЕС за подпомагане на тези страни бе огромна. Доклад на Европейската комисия миналия месец ("Пет години разширен ЕС") отбелязва, че през 2007 г. новите членки са получили една пета от 99-те милиарда евро, които ЕС дава на страните. Сумата ще нарасне до 2013 г. до 35 процента. Докладът свенливо заявява, че "това не може да се смята като непоносимо бреме" от по-старите страни членки, тъй като е само 0,2 процента от техния брутен вътрешен продукт. Старите членки обаче може да не го възприемат по този начин. За да се измъкне Изтока от тази криза, сметката ще трябва да бъде още по-голяма, дори само за да се спасят банките от заемите в чуждестранна валута.
Има сериозни аргументи в полза на спасяването. Но не и в лекомисления тон, с който комисията формулира оценките си за разширяването, и който превръща в табу и най-малкия намек, че стъпката е била рискована, скъпа или свръхоптимистична. А тя беше и трите, но също така си струваше. Единственият аргумент, който сега ще убеди западноевропейските гласоподаватели, че трябва да платят още повече е, че иначе Европа е изправена пред опасна дезинтеграция. Поне в този случай обаче подобен паникьорски приказки са оправдани, заключава коментаторът на "Таймс".
