10 години по-късно
10 години по-късно / netinfo

Днес е хубав януарски ден. Глобалното затопляне си казва думата и се радваме на слънце. Европейци сме, правилата бавно започват да настъпват и в България. Противим им се, правим хилави протести срещу акцизи, закони, директиви, но бавно осъзнаваме, че онова, което Европейският съюз ще ни донесе, освен високи цени и нови възможности за пътувания, се нарича ред.

Преди 10 години България живееше в безредие. Гладна, бедна и огрухана, безрадостна в мразовитата зима.

Днес не е празник. Днес е ден за размисъл. За това как трудно се прави протест, още по-трудно мнозинство от хора в България се бори за по-добър живот, а най-трудно и болезнено се изтрезнява от прекършени илюзии. И като, че наистина е по-добре човек да не мисли за излъганите си мечти, отколкото да ги преживява отново и отново. И няма никакъв смисъл да продължаваме да търсим определения на всичко, което се случи на 10-ти януари 1997г., дали е било погром, хулиганщина, просто протест или цяла революция. Няма да си помогнем, ако се караме помежду си колко организирано е било всичко, което се случи около и в Народното събрание или пък е било спонанен изблик на гнева и глада на най-търпеливата нация в света. Защото то е и двете. Защото онези, които организираха бунтовете, получиха своето. Поуправляваха, поизлъгаха, поокрадоха, каквото можаха, и си отидоха. А другите – които мръзнаха и бяха бити на площада, без да са организирани от нечий щаб, т.нар. обикновени хора, просто останаха измамени.

Доядява ме, после ми става малко тъжно и накрая ме напушва смях, когато година след година чета мастити коментари срещу репортерите на Дарик радио в онази размирна нощ. Наричат ги „някакви момиченца”, „истерични девойки”, обвиняват ги, че едва ли не са били пионки в ръцете на щаб на ЦРУ, който е организирал т.нар революция. А колежките ми – Ирина, двете Диани, Елена, Весела, Томислав, Вальо и другите просто работеха. И не само работеха, ами работеха със сърце, каквото имаха свободата да притежават. Защото, докато държавните медии мълчаха по команда на червеното правителство в оставка, в Дарик радио се работеше, както се работи и сега. Има събитие, пращат се репортери, има извънредна ситуация, правят се извънредни предавания. Събитието продължава, пращат се нови репортери, водещите се сменят. Толкова е просто. Това е кухнята на една свободна медиа.

Да, сега сигурно, ако се направи социологическо проучване, ще се окаже, че повече хора мразят Иван Костов, отколкото Жан Виденов. Синият цвят, който преди 10 години беше символ на промяната, отдавна се превърна в цвят на корупцията и политическата лъжа и безпомощност. Онези политици, които тогава яхнаха вълната на гнева на бедните и ошмулени хора, сега се опитват да оцеляват с дребни проценти народно доверие. Но това не променя факта, че зимата на 96 и 97 година бяха страшни за всички ни.

Извън емоцията обаче, щяхме ли да живеем в спокойна политическа среда, ако системата не беше разтърсена? Щяха ли социалистите да бъдат това, което са, ако не помъдряваха в дългите години опозиционерство? Щяхме ли да оценим онова, което направиха Николай Добрев и Георги Първанов на 4-ти февруари, ако го нямаше 10-ти януари?

Всъщност, като се замисля, тези 10 години за България бяха като порастването на едно дете от социален дом. То бавно се учи на добро и зло, но с годините ролите на добрите и лошите се сменят. И когато малкият живот на малкото същество бавно започне да се подрежда, когато в един хубав ден дойдат да го осиновят добре облечени и заможни родители с вид на чужденци, то забравя бедното си минало. Вярно, те бегло му приличат на старите лоши, които са му причинявали злини в миналото, но пък щом сега се грижат добре за него, то ги обича. И ще ги обича търпеливо, докато е добре нахранено.

Добави ни в предпочитани източници в Google
Последвайте ни

Коментар