Фразата на Хенри Грънуолд, редактор на "Тайм" през 70-те години, е знаменита: "Списание People Weekly няма да е успешно, един ден знаменитостите ще свършат." Колкото и брилянтен редактор да е Грънуолд, уви, версията му не издържа изпитанието.
Звездите не свършват, дори показват свръх- репродуктивност. Онзи ден ей така - на родна почва, черно ауди остана на средата на улицата, за да спре движението. Така даде възможност на червено ферари да паркира демонстративно. От ферарито слезе Николета Лозанова, от аудито - Валери Божинов. Уаууу, ако бяхме истински хроникьори, трябваше да щракнем двойката, да постнем във Facebook, да туитнем и помолим за обща снимка.
Нито едно от изброените не ми мина през ума, нито появата предизвика кой знае какво вълнение. За Facebook и Twitter дори не се сетих - през годините не можах да схвана идеята на тези електронни устройства за губене на време, опитвах се, ала без успех. Засега никой не е успял да обори със смислено доказателство, че Facebook е фотоалбум, където бързо можеш да разгледаш фотографии на разни дами или да откриеш рождените дни на приятели.
Е, насилствено остроумен статус или интересна споделена статия се прокрадва от време на време, голяма работа. Непрестанно нарастващото значение и превръщането на Facebook във виртуална държава на моменти стряскаше твърдото ми убеждение, че фейсбук е мода и скоро ще западне. Допреди два-три дни, когато статия на Фархад Манджу върна вярата в инстинкта и рецепторите ми.
Оказва се, че май активните юзъри на Facebook са се увеличили само с 1,7%. Това е по-малко от половината от обичайния ръст. Нарастването идва от нови ползватели в Бразилия, Индия и Мексико, докато юзърите в Щатите, Канада, Великобритания и Русия са намалели. Това е добра новина, рекох си. Нещо повече - за месец активните посетители на Facebook (които влизат поне веднъж месечно) са намалели с 6 милиона души само в Щатите. Краят на Facebook не е близо, но мъничък повей започва да разрошва къдравия перчем на Марк Зукърбърг. И аз имам Facebook профил, дори понякога се опитвам да бъда активен. Преди дни Ирена Комитова ми показа колко Facebook "фен" страници са се нароили, претендирайки, че са на Меглена Кунева.
Ирена е права, че в България няма хора с истински опит, които да управляват социална мрежа и да менажират умно репутацията на дадена политическа сила, персона, идея. Това е така, но въпросът е има ли въобще нужда от подобно нещо? Особено когато политическата сила и политическият персонаж са интелигентни и може и да нямат нужда от поредната социална активност във виртуалното пространство?
Необходимо ли е предстоящата президентска кампания да бъде активна в социалните мрежи? Ще донесе ли това допълнителна разпознаваемост на кандидатите? Ще привлекат ли нови гласове?
Не ме разбирайте погрешно - искам да разгранича интернет от социалните мрежи. Колкото важно и полезно е присъствието в интернет, толкова излишни донякъде са безпрецедентно високите усилия за адекватно Facebook присъствие и очакванията за супер резултати. Някак ми е трудно да повярвам, че делата на архитекта на предизборната кампания на Обама могат да се повторят. Книгата на Дейвид Плъф може и да е настолно четиво за стратезите на кампании, но се убеждавам, че подобно нещо, което радикално промени лицето на политическия живот по света, няма да бъде повторено.
Започнал без пари, с неопитен екип, но и с кандидат, който е един-път-в-живота, Плъф затвори кампанията с набрани 750 млн. долара. Трудно е да се повтори, има ли смисъл да се опитва?
Лъжливата мажоритарност на президентските избори дава усещането, че кандидатите трябва да имат лични профили в социалните мрежи, да са активни там. Някои биха казали, донякъде с право, че мажоритарен президентски вот не би могло да има поради простата причина, че нито един кандидат не е сам за себе си.
Веднъж зад него стои партия, друг път - група приятели, трети - инициативен комитет. Ако харесваш кандидата, може да не харесваш някого от приятелите му, някого от инициативния комитет, партията му - тогава ситуацията излиза от мажоритарната, нали? Но това не е лошо - партиите са в основата на всяка демокрация. Донякъде евтината демагогия да избираме личности, а не партии, защото било демократично, може да бъде и елегантно хързулване по стръмно свлачище.
Струва ми се измамно усещането, че социалната мрежа може да каже нещо вълнуващо за президентския кандидат. Кой точно може да определи как българите използват Facebook? Съвсем не е старомодно президентът да бъде избран по старомодния начин. Представям си, че той участва в тв и радиодебати, дава интервюта за вестници. Дълги и умни, а не чрез 140 знака в Twitter.
Може просто да се срещне с хора, да изпие чаша кафе с опоненти, да привлече нови приятели.
Възможно е във Facebook, Twitter и останалите мрежи също да има виртуални улици, приятели и виртуално лайкване, но всичко това ми звучи толкова 2008 г., толкова изхабено. Истинските приятели са аналогови, можеш да ги пипнеш, срещнеш на улицата, поговориш с тях. Защото и гласуването (засега) е аналогов процес.
Кой ли ще се опита да направи истинска кампания с истински хора и с истински думи? Той би спечелил.
