Възможна ли е мисията в Кандахар?

Възможна ли е мисията в Кандахар?
Възможна ли е мисията в Кандахар? / БГНЕС

Марин Начев, командир на първия български контингент в Афганистан, и Павлин Беличовски, командир на полетите на летището в Кабул в "Седмицата" на Дарик

Командирът на първия български контингент от военновъздушните сили в Кабул полковник Марин Начев. Вие всъщност ръководихте цялото летище.Командвахте не само българите.

Марин Начев: Точно така, да.

1500 бойци от 28 държави.

Марин Начев: Точно така, имахме около 1500-1600 души на подчинение от около 28 държави.

И вторият в студиото е ръководителят на полетите на летището В Кабул, капитан Павлин Беличовски.

Павлин Беличовски: Зз работих на кулата, ато за мен това беше втора мисия. Първата мисия беше предишната година. Пак бях ръководител на кулата. Ръководител на полети на кула.

Преди на кулата сте бил в рамките на друго ръководство.

Павлин Беличовски: Да, тогава бях под турско командване.

Тоест, бил сте два пъти в Кабул. Какво точно правихте?

Павлин Беличовски: Ръководител на полети на кула. Това е свързано с управлението на самолетите във въздуха, в зоната на отговорност на кулата. Маневрената площ на летището, свързано е с излитане, кацане.

Тоест, това, което е познато на слушателите летели с граждански самолети. Нещо подобно, което сме гледали по филмите?

Павлин Беличовски: Да, Кабул е едно международно летище като другите с по-натоварен трафик.

Казват, че не е като всички други, казват, че е едно от най-трудните летища в света, че много трудно се каца на него, че много трудно се приземява.

Павлин Беличовски: От гледна точка на пилотирането, техника на пилотиране наистина е по-трудно в сравнение с другите летища. Това е свързано вече с със средства, навигационни средства на самото летище. Но вече тази година втората мисия, която бяхме ние, вече имаше достатъчно навигационни средства, което беше много по-лесно вече за самите пилоти, за кацане за излитане.

Вие отговаряхте не само за военни самолети, а ръководехте всички полети, включително гражданските? Те си летят.

Павлин Беличовски: Да, точно така. Транспортни, карго полети, като основно 60% от трафика беше цивилен, 40% военен. Като военният основно транспортни самолети, вертолети и някои бойни самолети.

Полковник Начев, понеже сега много се говори за рисковете в Афганистан, вие от вашата камбанария, от това, което виждахте от летището в Кабул, кои са най-големите рискове там?

Марин Начев: Какво да ви кажа, рискове много. Трудно се оценя като най-рискови и по-малко рискови ситуации, но мога да изброя някои от тях, които трудно ми е да кажа кои повече и кой е по-сериозен и по-скоро бих казал, че това, което най-често се случва по време на нашата мисия в Кабул бяха тези, задействането на импровизираните взривни устройства и самоубийствените атентати, които правиха по улиците на Кабул. Много, обикновено млади хора. Сега данните бяха, че повечето са пришълци от Пакистан, други арабски държави, по на юг. Самите наши местни работници, имахме някъде около 180 човека афганистанци, които работеха при нас. Предимно общи работници, стъклари, дърводелци, хора за обща работа.

И те са под ваша командване.

Марин Начев: Да. Всъщност аз ги назначавах след съответното проучване от щаба на ISAF и аз включвах, ако може изобщо да се каже договор това, което подписвахме с тях със силата на договор. По тяхно мнение бяха повече от 90% хора дошли от извън страната,с различни цели. Обикновено фанатизъм, беше основната причина...

Тоест, вашата теза е, че не афганистанците, местното население създава напрежението в Афганистан?

Марин Начев: Аз цитирам думите на работниците, на това, което съм чул от тях и също моето впечатление е, че самите афганистанци не са хора, които играят “ва банк”. Вярват до такава степен в тези фундаментални течения на исляма, та да бъдат лесно убеждавани да извършват такива атентати. Сега под влиянието на дрогата, която е доста разпространена в този край на света и най-вече в Афганистан, такива неща също стават. Но тогава едва ли човек е с пълното съзнание какво прави. Това беше най-основното, най-често срещаното явление като заплаха.

Имаше ли инциденти в рамките на периметъра на летището, за който отговаряхте?

Марин Начев: В самия периметър на летището нямаше. Летището се охраняваше. Ние имахме на подчинение белгийска рота, която се занимаваше с охраната на самото летище.

Тоест, това е било нещо като вътрешен кръг, периметърът, който вие сте командвали е...

Марин Начев: Точно така. Аз отговарях за всичко, което се случва от вътрешната страна на оградата на летището.

Това излиза, че ще е нещо подобно, поне от нещата, за които се говори през седмицата за Кандахар, българите трябва на летището вътре, в самото летище?

Марин Начев: Предполагам, че контингентът, българският, от сухопътни войски, който евентуално ще замине за охраната на летището в Кандахар, първо те няма да са сами. Предполагам ще има още някакво подразделение, което да охранява базата. Понеже Кандахар е доста по-голяма като база от Кабул като територия. Но те ще изпълняват приблизително същите функции, които белгийците изпълняваха за нас.

А какво значи вътрешен, външен? Тези белгийци, а има и още по-широк кръг, така ли?

Марин Начев: Летището се намира в северния край на град Кабул. Всъщност опасан от три страни от кварталите на Кабул. За сигурността в регионалното командване на столицата отговаряше по наше време френски контингент, доста голям. Намираше се в друга база и всъщност те пазеха съвместно с столичната полиция на Кабул и части от подразделение от Афганистанската национална армия, пазеха и отговаряха за сигурността по сигурността на Кабул, регионите около Кабул. Докато моята отговорност беше сведена до всичко, което се случваше вътре в границите на летището. Съответно имахме не необходимото взаимодействие с тях, почти винаги, когато ни беше необходимо знаехме техните патрули къде са. Можеше, ако се налага, да ги извикаме, ако се налага казвам, да ни съдействат за някои неща.

Случвало ли се е?

Марин Начев: На два пъти се случи, да. Обикновено първият беше просто така, като лъжлива информация, но във втория път специално получихме информация, че летището се наблюдава усилено няколко часа от околните хълмове и когато и когато изпратихме френски патрул там, действително намериха хора със съответните прибори за наблюдение и т.н.

Какво стана, изясни ли се какво се готви?

Марин Начев: След това никаква информация не получих, но за мен беше по-важно, че колегите реагираха на време и имаше ефект. На следващото заседание на съвещание при командващия ISAF беше доложен случай, че са намерени и са предадени на полицията в Кабул групата, която открих. Заплахата при нас идваше основно от северните хълмове.

Летището е обградено от планини всъщност?

Марин Начев: Да, почти отвсякъде. Кабул е в една котловина, приблизително, както София тук в Софийското поле. Да, надморската височина е 1850 метра на Кабул и на самото летище, на града и на летището. Околните хълмове, превишението им стига до 2300 метра. Говоря превишение на над 1800 метра. Когато говорихме за същността на летището, за кацане, това е също един от факторите. Орографията на летището, релефът около него, подхода за кацане е един единствен от юг. Малко са променени глисадата за кацане във връзка с околните хълмове. Ако трябва да се върна пак на основните заплахи, това бяха основните заплахи. Ние бяхме атакувани на 3 септември с ракети от тези околни хълмове. За щастие нямаше поражения.

Това е малко след като поемате вие, след август?

Марин Начев: Ние бяхме на първи. Заминахме първа група на 17 юли, на 1 август беше церемонията, с която приехме от колегите от Румъния управлението на летището. Около месец след това на 3 септември всъщност сутринта към осем и десет бяхме атакувани с тези ракети.

Кой атакува?

Марин Начев: Местни.

Хванаха ли ги?

Марин Начев: Не, не ги хванаха. Има много похвати, не знам дали имаме време, но това, което начинът, по който ни бяха атакували беше много интересен. Това са ракети, не снаряди, реактивни снаряди всъщност, които за кратко се наричат ракети, разположени на скала под удобен ъгъл на околните хълмове. Просто насочени, без никакви специални устройства за изстрелване на ракетите.

По какво стрелят, по летището, по кулата, в която се намира...

Марин Начев: Където паднат. Те всъщност не може да се води прецизен огън с тях, но просто да паднат някъде в летището със съответната система с акумулатор от автомобил.

Какво се прави в такива случаи?

Марин Начев: В такъв случай ти разбираш след като паднат реално. Макар че белгийците разполагаха с достатъчно телевизионни камери да наблюдават околните хълмове, но до този момент не беше забранено движението по хълмовете. Зад тези хълмове има три селца, кишлаци, в които хора живеят...

Кишлаци, така ги наричат?

Марин Начев: Да местните така ги наричат. Те имат животни, животните не са, както в нашите села заградени в някакви кошари или каквото и да е. Козите постоянно обикалят да търсят и малката тревичка, която пониква там и която не е изгоряла още от слънцето и непрекъснато имаше движение през цялото време, по тези хълмове, което всъщност не им даде на белгийците възможност да различат...

Добре де, а ние ще имаме ли, примерно, ако отидем в Кандахар като белгийците да сложим такива камери?

Марин Начев: Не мога да ви кажа. Аз всъщност, ние и двамата служим във ВВС, контингентът се подготвя от сухопътни войски и нямам информация...

В тази връзка какво се прави. Не доколкото и в двата случая става дума за летище, това е интересно от вашия опит, които имате в Кабул.

Марин Начев: Кандахар е много по-размирна част на Афганистан. По наше време, докато ние имахме за месец една ракетна атака, тогава по онова време при тях реално се случваха по две-три на месец.

Тогава там са румънците в Кандахар.

Марин Начев: Говорим за Кандахар.

Там са били румънците и британците.

Марин Начев: Основно в базата са разположени американски и канадски, английски части.

Вие виждали ли сте живи талибани. В смисъл, че образът, който, тази седмица сигурно сте чели за бойното поле, Меката на Афганистан, Цитаделата на талибаните е Кандахар.

Марин Начев: Виждал съм ранени талибани. Вече п ри нас на летището имаше гръцка болница и една от най-тежките задачи в мисиите, които бяха е да приемаме от южните провинции ранени хора, които са се, чрез медицински евакуация със самолети биваха докарвани при нас. Стабилизираха ги в болницата и след това бяха съответно разпределяни към френската болница. Ако са военнослужещи на ISAF или ако са от местните в болниците в Кабул. Между тях също бяха и, имаше и ранени талибани, на които също се оказваше медицинска помощ.

Вие, капитан Беличовски, какви са ви впечатленията от талибаните?

Павлин Беличовски: Аз искам само да уточня две неща, защото полковник Начев ви обясни, но смятам, че не стана много ясно. Специално за охрана на едно летище и специално в Кабул. По принцип има вътрешна охрана, която предполагам, че нашата рота в Кандахар ще изпълнява. Създават се чекпоинтове, така наречените пунктове за пропускателност към военния лагер. Било то на основни врати, вътрешни такива, които разделят военната част от цивилната част. Така че, предполагам, че нашият контингент в Кандахар ще изпълнява такава роля.

А няма ли да обикаля наоколо…

Павлин Беличовски: Точно така, наоколо има други такива войски, които...

Да речем са британските войски примерно.

Павлин Беличовски: По-миналата година, когато бях за първи път имаше френски чуждестранен легион. Те изпълняваха такава охранителна дейност като обикалят в района, минават по възвишение и т.н. с определени маршрути. Те отговарят за тази защита. Докато вътрешната защита вече е съвсем друга. И другото, което да доуточним, в Кабул, във военния лагер, примерно кулата, тъй като тя се намира на цивилния терминал, тя е извън военната част. Така че ние имаме контакти,специално ръководителите, непрекъснато с контакти с местни. На самата кула имаше и местни, които работят там.

Марин Начев: Имаше детска градина.

Павлин Беличовски: Детска градина на втория етаж на самата кула. Да ние бяхме направили жест с детската градина, като събирахме пари, закупувахме и там телевизор, DVD-плеър...

Това за афганистанчетата?

Марин Начев: Да, да. На втория етаж на кулата.

Павлин Беличовски: Да, тези деца са предполагам деца на работещи в не терминалите, на самата администрация. Президентът на летището Кабул беше на четвъртия етаж, а пък кулата се намира на седмия етаж. Фактически тя си е кула, но е най-високата точка.

Какво мислите сега, когато в България се казва - какво търсят нашите момчета там, български войници не трябва да бъдат, другите да са, в Кандахар защо да ходим, те сега румънците са си там...

Павлин Беличовски: …аз не искам да се приемат думите ми така, но ние сме от военновъздушните сили и сме хора, които се занимаваме с авиация. На самото летище ние сме изпълнявали основно, абсолютно само професионална дейност.

И свързани с летене. Да.

Павлин Беличовски: Да. Само професионална дейност.

Не аз не ви питам какво мислите за, дали охрана или какъв вид мисия да се изпълни...

Павлин Беличовски: А какво правим ние в Афганистан?

Да. По-голям е въпросът ми. Виждате, вие видяхте ли за себе си смисълът от това, че и България участва с толкова много други държави и е готова да поема и рискове?

Павлин Беличовски: Ние по принцип сме член на НАТО и нашите задължения просто го изискват да участваме в такива мисии. А като професионалност, просто страшно полезно е български военнослужещи да участват в такива мисии.

А какво мислите за, аз ще го нарека “мрънкотенето”, ама защо ни е да ходим там където е опасно, няма ли някъде по-безопасно?

Марин Начев: Ами ако може аз да продължа?

Румънците да си седят там.

Марин Начев: Ние сме офицери, ние сме военнослужещи. Където ни се разпоредят, там ще отидем. Всъщност ръководството на българската армия е политическо, така че ние изпълняваме, това което на нас ни се нареди, но ако трябва да кажа моето мнение от след тези четири месеца и половина аз имах доста контакти с местното население, ръководни кадри там, Министерството на транспорта, Министерството на отбраната. За мен, нашето присъствие там, колкото и малко да помогнем на тези хора, защото си нямате представа какъв глад е там.

Просто и деца и възрастни са непрекъснато гладни и недояли. Няма течаща вода дори в столицата в Кабул. Пълна мизерия. И тези малки неща, които дори нашите ръководители правеха, ежедневно от дажбата си това, което им се полага за храна да носят на тези деца има смисъл, поне да оживеят. Значи, очевидно беше, че след победата на муджихидините над съветската, по едно време руската армия, започва една вътрешна война между отделните племена и вождовете, след което талибаните идват, вече започват и те. Цялата интелигенция просто е изклана.

Просто тези, които не са успели да избягат някъде в чужбина, просто на место всички що е прогресивно е било просто унищожено. Там липсват хора, които имат елементарни познати от мениджърство. Не можеш да намериш общо взето един човек, който не е бил в чужбина и да го сложиш на място, за което да отговаря, да ръководи нещо елементарно и той да може да се справи. Всички хора, сега да не казвам всички на 100%, но поне 90%, тези хора които са поставени на някаква отговорна длъжност са били някъде по чужбина, някакъв курс са карали или са живели доста дълго време, имат представа какво е мениджърство, какво е да си мениджър и са върнати. Например президентът на цивилната част на летище Кабул. То беше, то и сега е международно летище. Ние с него си партнирахме. Реално нямаха нищо. За всичко идваха при нас…

Павлин Величовски: Това в Афганистан?

Марин Начев: Да в Афганистан, в едно и също летище.

Ама не, не той е афганистанец.

Марин Начев: Той е афганистанец, който е бил около 15 години навън. Завършил е икономика, ако не се лъжа в Великобритания някъде и се връща от клана на един от ръководещите там в момента хора в Афганистан и го назначават президент на летището. Нали се сещате, един икономист, който никога не летище освен да се качи на самолет, не е ходил, колко разбира от летателна дейност и цялата тази напрегната работа, 24-часова на едно летище. И така, доста срещи имахме с него, но той много откровено без никакви претенции в седмицата поне три, четири пъти идваше, интересуваше се, помагахме до колкото можем, както можем.

Тоест вашата теза е, че тези хора там са нормални.

Марин Начев: Те имат нужда от помощ, да.

И имат нужда от помощ и не може да бъдат оставени на разни талибани да ги изтрепат.

Марин Начев: Да. Трябва да ви кажа, че няма мързелив афганистанец. Всички, които работиха при нас, даваш му конкретна работа, дори да бъде изкоп някакъв. Нарочно съм си поставял за цел, то е, цялото лагерче е някъде 500 на 500 метра. Толкова е малък военния лагер на самото летище. Минаваш покрай него, той е свършил и стои там с лопатата и чака, и пак – “Sir, anything else?”, тези които могат да говорят на английски, а които не могат, на руски. Оправяхме се с тях някак си, но работят страшно.

Добре де, а капитан Беличовски, понеже вие два пъти казахте, че сте ходил. Виждате ли развитие, подобрение в Афганистан?

Павлин Беличовски: Определено.

Някакъв смисъл от всичко това, което прави целият свят.

Павлин Беличовски: В самия Афганистан, аз не мога да кажа...

За Кабул.

Павлин Беличовски: Да, специално за Кабул, първо да кажа какво точно ние помагаме. Когато се осигури сигурност на едно летище, това означава, че всички хуманитарни помощи достигат до самото направление, защото там има много самолети на обединените нации, които летят с товари. Товарите са хуманитарни помощи, било то жито и т.н.

А иначе другото летище да се остави на талибаните?

Павлин Беличовски: Не на талибаните, но дори ако се остави не осигурено, да не е сигурно летището, никой няма да отиде да кацне там.

Марин Начев: Значи няма афганистански ръководители на полети, няма мениджъри на летището.

Павлин Беличовски: Между другото вече имат един ръководител, който ние го обучихме, ние довършихме обучението му и българин беше началник на кулата, който за първи път лицензира афганистанец. Така че все пак и ние ще останем там с нашето име, въпреки, че България там се знае, с много добро име се споменава държавата ни. Дори те имат едно племе, което са били много красиви и казват този е хубав, като българин. Хан, самата титла хан си е от там, което означава водач на род.

Определено за летището има много голямо развитие. От ръководна гледна точка, първата година ние ръководехме самолетите само с едно радио, както сега говоря пред микрофона, така говорех само със самолетите. Имаха само едно навигационно средство и всички си строиха заходите и излитанията само по една точка. В момента нещата са коренно различни. Вече има радар, има подход, на който работят американци. Има много, да не кажа много но четири, пет процедури за кацане, които облекчават. Може да се лети вече в по-сложни условия. То там условията винаги са сложни.

Е това е много трудно да бъде разбрано. Аз бях 2004 година за един ден в Кабул. И явно съм бил много ужасен от това, което виждам, като атмосфера в града. Той ми каза, нямаш представа колко са се развили. Има наченки на бордюри, например в столицата тротоари правят.

Павлин Беличовски: Аз първата мисия, когато ходих съм излизал може би седем, осем пъти до Кабул, до нашето посолство, до лагера, който имахме българска рота, български взвод тоест, който е свързан с охранителна дейност. До там съм ходил няколко пъти и така ми е направило впечатление, но Кабул е, как да ви кажа, град, а самите хора искат да живеят добре, искат да се развиват, те са като всеки един. Искат да живеят в мир. Както и ние искаме, така и те искат.

Вашата теза е, че светът не трябва да остави Афганистан на талибаните.

Павлин Беличовски: Не, в момента...

И България трябва да участва.

Марин Начев: В момента, целият свят помага на Афганистан. Реално целият свят. Северна Америка, Южна Америка, Европа, дори японците сега в момента започнаха изграждането на нов пътнически терминал на самото летище. И така моите впечатления са, че в Афганистан се разбира това нещо и много се надявам да не пропуснат този шанс сега, когато целият свят им помага. Да успеят да съградят нещичко.

Лично бихте ли отишли в Кандахар сега, ако имате тази възможност? Може би това е въпрос и на лични стечения.

Марин Начев: Ами аз в Кандахар не бих отишъл да ви кажа честно, но божа работа, никой не знае.

Какви са мотивите ви.

Марин Начев: Ами по-скоро не, по-скоро лични.

Имате други планове за живота си?

Марин Начев: Да, разбира се.

Бихте ли командвал. Кандахарското летище бихте ли го командвал?

Марин Начев: Ако ми поставят задача, сигурно ще отида да го командвам, иначе твърде скоро се върнах, за да отида пак.

Да си вземете малко дъх.

Марин Начев: Да.

Един много интересен разговор за Кабул, от който става ясно пък възможна ли е и мисия в Кандахар. Полковник Марин Начев, който командва летището в Кабул, в рамките на международните сили там във втората половина на миналата година и ръководителят на полетите на летището в Афганистанската столица капитан Павлин Беличовски в студиото на “Седмицата”.