Снежана: Няма да искам компенсации от България
Снежана: Няма да искам компенсации от България / netinfo
Българската медицинска сестра Снежана Димитрова, която преди две седмици се завърна в страната ни след осем години в либийски затвор, където три пъти чу: Осъдена на смърт.

Спомням си пред няколко месеца в съда през решетките ти каза, че твоят живот е спрял когато са те арестували. Тръгнали твоят живот отново?

Първото нещо, което казах на аерогарата беше, че съм се събудила от осемгодишна „кома”. Мисля, че това отговаря точно на въпроса.

Какво от изминалите осем години и половина искаш да забравиш и какво никога не искаш да забравиш?

Всичко искам да забравя и мисля, че през годините точно това беше моята задача да бъда психолог сама на себе си, да се отърва от злобата, да се отърва от отмъщението, да не се загнездят в сърцето ми, защото наистина това, през което минах, беше много ужасно, но мисля, че няма смисъл от злоба в сърцето, от мисъл за отмъщение, всичко това те връща назад и не можеш да продължиш напред. Така че успях да го постигна и няма нещо от миналите осем години и половина, което да ме измъчва. мога да се сетя за нещо, но те не стига до сърцето ми.

Питала ли си се защо точно ти? Защо преди близо девет години точно ти, която само преди няколко месеца си дошла в Либия, си арестувана и след това са последвали за теб кошмарни осем години и половина?

Питала съм се и това е било основното. За мен това беше една генерална репетиция от либийска страна. Те умишлено арестуваха през декември човек, който е съвсем нов от четири месеца, не знае арабски, дори не е започнал да работи работата си по същество и мисля, че точно с това те искаха да покажат, че предстои нещо по-страшно и може би не само аз ще бъда, ще бъдат и други хора и след като никой не ми помогна с нищо тогава се случи 9 февруари 1999 година, а можеше и да не се случи.

Кой не разбра генералната репетиция, кой проспа тази генерална репетиция?

Аз не мога да отговоря сега на този въпрос, защото искам лично да се опитам да разговарям с някои хора, които по това време в България са можели да направят нещо, дали са можели или не аз не мога да знам, не мога да упреквам никога и не искам да упреквам никого. просто сама за себе си искам да науча част от истината, ако мога.

Смяташ ли, че хората, за които говориш „героите на тогавашното време”, хората, от които е зависело нещо в началото сега биха те приели и биха разговаряли с теб, биха отговорили на въпросите в чисто личен разговор?

Не съм се замисляла по този въпрос, но може би ти сега ми даваш нещо за размисъл, в смисъл такъв, че ако те откажат да говорят с мен, значи може би те са гузни от нещо. Ако те решат да говорят с мен и са искрени с мен, аз съм добронамерена към тях.

Проклинаш ли деня, в който тръгна към Либия с куфарите и багажите?

Много често съм го правила, дори съм чувала упреци от хората около мен през тези осем години, че непрекъснато обвинявам себе си, защото ако погледнем реално има и такива хора, които казват, ами те сами са си отишли и то наистина е така. Ако някой е виновен, то вината си е само моя, че съм отишла там. Аз не отидох с лоша умисъл, аз отидох да работя както всички останали, а пък, че точно на мен се случи това, което можеше да се случи на много други, съдба просто.

Какво си спомняш от работата ти в болницата?

Нямаше нищо общо с българските болници. Ние страдахме тук за много неща, но в същото време хигиената ни беше на много високо ниво и това беше първият шок, който получих. Вторият беше, че в момента, в който аз започнах работа там, децата вече се изследваха и в този момент имаше около 200 серопозитивни деца. Това беше вторият шок, аз не можех да повярвам, мислех, че има някаква грешка, че не е възможно. Аз съм видяла тяхната трагедия и може би това е основното, което ме кара да не мисля нищо лошо. Там наистина имаше и продължава да има трагедия, която не е по-малка от моята трагедия, от това, което аз съм преживяла. В този смисъл аз мисля, че имаше две трагедии. Едната беше нашата, другата беше на децата, но в същото време някой ги свърза, а те не бяха свързани.

Успяха ли изтезанията, които ти бяха приложени, да те пречупят като човек?

През първите три месеца е имало моменти, в които почти се смяташ за мъртъв, почти смяташ, че животът ти свършва, но винаги остава една искрица, която те връща отново. Само като си помислиш, в момента, в който виждаш, че са те докарали до такава степен, че ти си полужив, а в същото време знаеш, че в България те чакат семейството, децата ти, всичко това е възпламенявало тази искрица за живот и може би тя е основното нещо, което ме е оставило жива и си дойдох жива тук.

Тези осем години и половина успяха ли от вас да направят едно сплотено семейство, макар че сте били пет различни характера или това не успя да се случи?

Аз не съм от хората, които стават приятели на всяка цена в зависимост от ситуацията с някого. Така някоя от тях да ми е била близка не, не бих могла да я сравня със семейство или с много близък човек, но просто се научихме да го правим. С течение на времето нямахме друг изход.

Ти какво правеше в затвора, така че да минава времето по-безболезнено, да на тежи всяка минута и всяка секунда, прекарана в затвора?

Ами основно шиехме гоблени или пред телевизора. Слушахме всички новини, не изпускахме нищо, даже ги гледахме колкото пъти на ден ги дават, понякога ги научавахме и наизуст, когато нямаше новини за нас ни беше тъжно, че сме забравени или нещо такова, но това са били мигове. Особено пък след кампанията „Не сте сами” не можехме да мислим, че сме забравени, защото ако нищо не казваха за нас, поне виждахме лентичките, които имаха водещите на реверите си, на техните гости и въобще последните месеци не се чувствахме, че сме забравени, напротив чувствахме, че края е близо.

Покрай вашата история и заради българската преса, и заради западната, разбира се, образът на либийския лидер Муамар Кадафи беше почти докрай демонизиран. Такъв ли е либийският лидер и за теб?

Аз не съм гледала на него като на демон. Той лично не ме е измъчвал. Не съм го виждала отблизо. Мисля, че той е направил това, което му е било позволено да направи.

Преди да ви освободят, подписахте едни специални декларации, в които казвате, че няма да съдите либийската държава. Смяташ ли, че след време можете да се промушите във вратичката на този текст и в крайна сметка да предявите съдебни претенции към либийската държава за всичко, което ви е причинила през тези години?

През целия си живот дотук винаги съм смятала, че на лошото трябва да отвърнеш с добро, пък Господ си знае работата. Така че аз не съм от хората, които ще живеят с тази мисъл дали ще дойде един момент, в който аз ще имам такава възможност или не. Дори и да имам, няма да го направя. На мен ми стигат девет години. Това, което преживях беше много страшно, така че нека да си остане в миналото завинаги.

Краткотраен шум се вдигна около едно изказване на твоя син Ивайло за това, че българската държава би трябвало да ви компенсира. Ти си източникът, от който мога да разбира истината и кой какво иска и кой за какво се бори?

Ами аз не знам как излезе това нещо и как беше разбрано от хората. Това, което аз съм чула, е, че той е коментирал нещо, което е било разяснявано от адвокати като информация. Не ставало дума въобще за съд или за нещо от сорта. Той не е употребели думата „съд”, не е употребил, че „ще съди”. Това беше размахвано вчера през целия ден и аз не мисля, че беше нужно. Абсолютно всички знаят и във външно министерство, и в Триполи дипломатите моето мнение по този въпрос. Това, че съм подписала декларация за Либия – ще я изпълня и няма да се занимавам с Либия. Може би трябваше да поискат да подпиша декларация и за България и аз ще я подпиша. Ако някой ми я предложи, ще я подпиша, за да не се спекулира по този въпрос. А най-малко синът ми е тръгнал да съди когото и да било. И мисля, че сега вече съм тук, ако някой иска да пита нещо, нека да пита мен.

Само Снежана Димитрова може да ми каже дали иска компенсации от българската държава или не?

Ами аз ще кажа: Не, аз не искам компенсации. Днес и вчера гледах телевизия, не съм гледала откакто съм си дошла, но виждам колко страдащи хора има в България и особено последния ден има и смъртни случаи от наводненията, така че нека малко да погледнем и другите страдащи хора. Нашите страдания почти отминаха. Вярно е, ще ни бъде трудно оттук нататък, ще имаме нужда от грижи, но това не означава компенсации, аз не харесвам тази дума. Никога не съм я споменавала и няма да я спомена. Това, че трябва някой да ни помага, наистина трябва, но става въпрос за нашето здравословно състояние. От никого не искам нищо. Нека да помогнат на хората, които са останали без къщи, мисля, че това е по-важно в този момент.

Само няколко дни след като вие се завърнахте почина също един български мъченик – Сергей Антонов. Някак аналогията между вашата съдба и неговата стана очевидна. Смяташ ли, че след 10 или 15 години вие ще бъдете толкова забравени, колкото забравен си отиде Сергей Антонов?

Мисля, че Сергей Антонов – ние много често сме споменавали неговото име в затвора и сме разговаряли по този въпрос – наистина той беше в много тежко положение, беше забравен и сме правили аналогия между него и нас самите, но като че ли Господ си имаше грижата – ето, виж как се случиха нещата – ние си дойдохме, той почина много скоро след това и мисля, че от тази гледна точка трябва да се замислим дали трябва да се постъпва по този начин, както се е постъпило с него. Ако наистина българската държава не се е погрижила за него, мисля, че не трябва да се случва повече такова нещо.

Какво българите, какво българското общество не знае за теб?

Аз не мисля, че българското общество трябва да знае кой знае какво за мен. Аз просто бях Снежана Димитрова – жената зад клетката осем години и половина. И искам да кажа на българския народ, че аз не се чувствам като национален герой, не смятам, че трябва някъде да бъде посрещана, не смятам, че трябва да ми бъдат давани някакви отличителни знаци, защото аз съм една от тях и всеки един от тях би могъл да изпадне в такава ситуация. И мога само да им благодаря на всички българи, които са заставали зад мен и зад всички останали, за всички тези, които ме срещат по улицата, има такива, които са ми целували ръцете и аз не съм се чувствала комфортно, тъй като аз не съм светица, аз съм просто един обикновен човек. Нека те ме приемат така.

От този хотел накъде тръгваш, Снежана?

Не знам дали ще се възползвам от този хотел да края на месеца, просто имам нужда в момента от процедури на гръбначния стълб и ако тук могат да ми ги направят, ще остана, ако не, няма да остана. Не мисля, че някой е длъжен да ми предоставя хотел. Аз мисля, че най-добре човек са възстановява, като влезе в средата, от която е тръгнал. Все пак човек тръгва по своя път, тогава, когато си е около своите близки.

Интервю