През този месец се навършиха 100 години от рождението на българския писател-белетрист и сценарист Павел Вежинов. Роден в София през 1914 година, Никола Гугов, както е истинското име на автора, е един от най-обичаните български писатели от новото време. Неговата дъщеря Павлина Делчева разказа пред Дарик за спомените на баща си от Втората световна война, вярата му в извънземните светове и произведенията му.
Какви са събитията, които съпътстват годишнината и какво предстои?
На 13 ноември в Столичната библиотека, която е организатор на честванията, е премиерата на новите издания на „Нощем с белите коне", повестта „Бариерата", като се набляга и на техните екранизации. Мотото на изложбата е „Киното е двуостро оръжие". Това е фраза на баща ми, който смяташе, че киното е чудесно, но с него трябва да се внимава.
Защо?
Защото екранизацията е много специфично нещо. Той пишеше сценариите си така, че нямаше някой друг, който да му е виновен, ако нещо не стане, въпреки че за това е отговорен и режисьорът. Винаги му се искаше обаче това, което е на екрана да е неговото произведение. Не да е нещо като неговото, а духът да е на неговото произведение. Може да не е точно така, може да не е рус, когато той е мислел, че е черен, да не е дебел, като е мислел, че е слаб, не тези неща. Духът...
По времето на Втората световна война е бил военен кореспондент. Разказвал ли Ви е за това?
На мен лично не е. Но аз ще Ви разкажа нещо, което той разказа пред мен. Разбира се, войната е нещо отвратително, нещо чудовищно, нещо страшно. И въпреки всичко баща ми отива като военен кореспондент. Краят на войната го заварва в Австрия. Огромни по мащаб впечатления, които след това минават през книгите и след това и през филмите му. „Зарево над Драва" е първата мащабна епопея в нашето кино. Там той е съавтор с писателя Рангел Игнатов. Филмът е дълъг, той е от две части. Премиерата завърши късно, коктейлът, който се провежда след всяка премиера съответно започна късно. Тъй като беше организиран от Министерството на отбраната, генералът каза - „Докато искат" и келнерите не посмяха да ни гонят. В един тих ъгъл седнахме на една маса с Рангел Вълчанов, с баща ми, с жена му, със Симеон Пиронков, който е композитор на филма. Тогава баща ми започна да разказва за първи път пред мен толкова години след войната, неща, които не са официални. Тогава той разказа за първообраза на главната героиня, във филма се играя от Добринка Станкова. Неин прототип е една журналистка - Фрюлинка Новачкова. Само най-старото поколение могат да се сетят за нея. Тя е с много интересна съдба. Също така пресекла Драва, само че истинската история е, че на практика нея я пленяват немците. Цяла България знае, че Фрюлинка Новачкова, героинята е загинала. Оказва се, че тя е жива. След много тежки операции я спасяват и тя умира доста време след баща ми. Татко разказваше невероятно интересно и много по-дълго, отколкото сега аз ви разказвам историята. Но представете си, полутъмният ресторант, келнерите, които седят тихо и ние, които вече трябва да ставаме. И в този момент, от другия край на някоя маса (ние не знаехме, че не сме сами), един глас запя. Запя разкошна народна песен, която я има във филма. Беше прекрасно. Беше един прекрасен завършек на един добър филм.
Той е един от първите български съвременни автори, които много се интересуват от фантастика. Защо? Кое го привлече към този жанр?
Просто баща ми винаги се е интересувал от това. За него фантастиката не е техническата фантастика. Даже той смята, че Жулвернското течение в литературата, е най-слабото и най-безинтересното. Защото животът опровергава техническите писателски открития. За него фантастиката е това, което може да помогне на човечеството да се промени. Може да помогне и да прескочи бариерите, да превъзмогне духа, да немери нови хоризонти. Да може да възвиси идеалите си, да стане по-добро. Това е неговата цел във фантастиката и аз се радвам, че все повече и повече внимание се обръща на това, разбира се, от по-младото поколение.
Тогава как реагираха хората?
Смяташе се, че това е нисък жанр. Че това е така, за проба на перото, забавление някакво, по-евтино. Не гледаха на фантастиката като на литература. Татко обаче си упорстваше и пишеше. За мен това са едни прекрасни книги. Особено сблъсъкът с извънземния разум. Всъщност във всяка една от тия негови фантастики го има. Дали ние ще сме по-нисшите, а те по-висшите, дали ние ще сме тези, които отиваме да помогнем, а те имат нужда от нашата помощ. Винаги има някаква разлика, във всяка една от книгите и повестите, но винаги има това - издигането на човечеството. И аз си мисля - цялото това честване на практика е насочено към младите хора. Нашето поколение и предишното преди мен вече го знаят. Който е чел, чел е. Възрастен човек тепърва да почне, няма да стане. Мен ме интересуват младите хора. Това е и което ме радва, е че има интерес. Не е забравено. Виждам много светнали лица, когато се спомене неговото име. Знаете ли например, че в едно смолянско читалище е имало конкурс- деца превеждат Павел Вежинов. Разказът „Един есенен ден по шосето" и откъс от „Нощем с белите коне". На английски, на френски, на немски, на руски. Това е допир до един писател. Според мен именно чрез фантастиката, специално при по-малките, те могат да бъдат заразени от желанието да четеш. Това е интересното, това може да отвори една врата. Важното е като се отвори вратата, ти да продължиш напред.
А той вярваше ли в идеята за извънземните?
Мислите ли, че ако човек не вярва в извънземния разум ще пише за него. Аз не мисля така. Той не можеше да си представи, че в този необятен свят ние сме единствените. Ако ние сме единствените, то ние сме грешка. А неговият разум не можеше да приеме това. Просто ние сме в един етап, който все още не сме достигнали. Но има много поколения напред, които биха могли да стигнат.
Кое е Вашето любимо негово произведение, има ли такова което е написано за Вас, заради Вас?
Не. Във всеки период съм харесвала различни неща. Като дете харесвах „Сините пеперуди" , преди това „Следите остават". След това „Звездите над нас" - прекрасен роман, който днес не се познава. Аз обичам и криминалните му повести. Те са една приятна забава. Едно леко четиво, наистина леко. По- късните му произведения са много по-дълбоки, много по- многопластови. И аз не мога да не ги харесвам.
