Дарик радио спечели голямата награда в раздел „Радио” на медийния фестивал MEDIAMIXX в Албена. Овациите за престижното отличие са за Нина Александрова. Наградата – Златен чадър – Нина получи за разследването си "Една убийствена история". Честно казано, винаги съм искала да разбера какво прави тя с чадърите и започнах да питам, казва авторът на интервюто – Илиана Найденова, редактор на Zar.bg.
Име: Нина Александрова
Години: 30
Зодия: Телец
Лична дестинация: Мездра – Враца – Велико Търново – София (засега) *Ключ: оксиморон, феромон, изненада, чадър, черно, тъмни очила, руска класика, полет Нарича себе си оксиморон. Не се страхува от мутри, но е в състояние да се разплаче, докато гледа реклама. Вдъхновява се от учебника по криминалистика и когато й затворят вратата, влиза през прозореца. Убеждава ме, че може да лети – правила го е с делтапланер, парапланер и бънджи. И определено флиртува с вятъра. Тя е Ана Каренина на Толстой, Настася Филиповна на Достоевски и Маргарита на Булгаков. И сърцето й е свободно да бъде превзето отново. Често се влюбва, защото се очарова и раз-очарова.
Изобщо не се взима на сериозно, освен когато работи. На много въпроси не е намерила отговорите, но продължава да се бунтува. Ядосана е на абсурдите, но твърди, че животът е прекрасен.
И още:
-с нейния глас започва песента "Слънчице" на Каризма от албума "Еклесиаста" -Георги Къркеланов й повери ролята на мис Блай в Радиотеатъра "Един ужасен ден" -направила е 45 от 50-те неща, които задължително трябва да се направят преди да станем на 30-винаги сяда на десетия ред в театъра, не разбрах защо, но със сигурност е важно...
Изненадваща – така я определи най-добрият й приятел Алекс. Нина Александрова ме удиви още с:
Колко чадъра имаш вкъщи? Имам два чадъра. Един златен чадър, който си досенох от Албена. Другият е от Рим, който е много специален за мен. Какво е специалното на чадъра от Рим? Специален е, защото ми напомня за Рим. Бях там с мой приятел – Алекс. В Рим валеше постоянно, всеки ден. Алекс ми купи чадъра от един негър. Все трябва да има още нещо около този чадър... Стил Бърбъри. Следователно няма нищо по-хубаво от лошото време? Много обичам дъжда, защото няма нищо по-секси от жена с обувки, със силиконови чорапи и жартиери, шлифер до коляното, чадър и очила. Чадърът е като секса. Обичам и вятъра. Няма нищо по-хубаво от вятъра, когато си с рокля, с боси крака или сандали. Пак е като секс, защото вятърът флиртува с тялото. Вятърът се закача с мен – невероятен флирт. Забелязвам, че вятърът флиртува повече с мен, когато имам чадър. Къде стои сега твоят Златен чадър, наградата ти от фестивала в Албена? Сложих го на най-скъпото място в моята спалня, където са ми всичките кремове, червила. Там има още няколко специални неща за мен (добавя, че е ценител на красивите вещи) - антикварно огледало, колаж и сламено човече. Антикварното огледало е подарък за 30-тия ми рождения ден. Колажът е много смешен и всяка сутрин ми напомня да не се взимам на сериозно. Той отново е подарък от Алекс – на него пише No Iraq Bombs, аз съм с камуфлажно облекло, нося очила, пробити от куршум, раница, имам и цвете зад ухото. Това е снимка от моя полет с парапланер. Сламеното човече е подарък от колегите от Велико Търново, които преди четири години ми пожелаха да не забравям откъде съм тръгнала и да не се самозабравям. Взимаш ли се на сериозно? Не. Приемам се на сериозно, само когато работя. Имам си мои битки, мои мисии и те са важни до последно. Ако ми затворят вратата, влизам през прозореца - когато съм убедена, че съм права и има смисъл. Всеки си има мисия, твоята каква е? Работата ми и точно разследванията за домовете, за децата сираци, за хора с психически увреждания, за хора в неравностойно положение. Много е важно човек да не надценява другите. Не обичам да обобщавам, да правя изводи, да звуча като последна инстанция. Важно ми е да правя добре това, което мога. Аз съм журналист, мога да правя разследвания и репортажи, да отправям послания към хората – това не е малко. От там нататък има други, които трябва да си свършат работата така, както аз си върша моята. Искам да се възползвам от това, че работя в национална авторитетна медиа, за да мога да давам зор всеки ден да се прави това, което трябва да се прави. Това е моята мисия. Преди малко дойде Митко, за да каже, че не са го приели в Бърза помощ, защото е болен от СПИН. Не мога да си замълча. Повечето хора се страхуват да си подадат ръката, защото се страхуват. Аз го целувам и го прегръщам всеки път, защото трябва да знаем, че чрез целувка или ръкуване не се предава СПИН. Зад разследванията ти стоят конкретни житейски съдби – лични, емоционални, дълбоки. Как изолираш емоцията, когато работиш... Много често не успявам, личната ми емоция всъщност ми помага да си върша работата по-добре. Мога да се разплача на реклама дори, на филм или пък среща с човек с житейска история. Но стоически изслушвам историите на хората, а в повечето случаи те са потресаващи. И казвам: "Спокойно". Известна съм с това, че казвам, че всичко ще бъде наред. Всичките си лични емоции ги притъпявам в интерес на това, защото хората нямат нужда от съчувствие - те ме търсят, когато имат нужда някой наистина да им обърне внимание и да бъдат изслушани. Кога плака за последно? За последен път плаках след получаването на наградата. Бях в центъра на вниманието - всички те поздравяват и не можеш да се отпуснеш. Вечерта не успях да заспя от превъзбуда. В мига, в който затворих вратата на хотелската стая, заплаках. Защото се чувствах подкрепена. Ние, които се борим с педофилите, трябва да станем повече. От какво се страхуваш? Страхувам се от бездомни кучета – винаги си затварям очите и спирам на едно място (Замисля се, казва, че досега не са я питали за страховете й). Понякога се страхувам и от хора, затова си слагам бариери. Най-вече се страхувам за близките си, няма да понеса да им случи нещо. Страхувам се, но работя много върху страховете си. Най-страшното за теб в работата... Никога не съм се страхувала от срещите си с мутри, със затворници, с всякакви криминално проявени, защото винаги се старая да извадя най-доброто от тях. И винаги успявам да извадя най-доброто от всеки един изрод. Не го оставям, докато не се отпусне и не си каже всичко. Ти си криминален репортер, правила си стотици разследвания, за едно от тях спечели и наградата в Албена. Но има ли моменти, в които не си сигурна, че си на прав път? Много пъти ми се е случвало и това ме съсипва, особено когато правя разследване за нещо, което тотално може да преобърне живота на човек. При интервюта с деца жертва на педофили много пъти съм си казвала: Аз обявявам този човек за педофил на базата на разказите на децата. Аз мога да усетя децата, знам кога са искрени, кога лъжат, защото децата от домовете не са деца, те са пораснали много отдавна. И си казвам – добре, ами ако той не е педофил, ако има нещо, което аз не мога да усетя и да преценя... Няма случай, в който да си мисля, че съм сгрешила. Нито за педофилите от Берковица, нито за депутата Кузов, нито за Трън, за нито един от тези случаи. "Една убийствена история" е разследването, за което спечели наградата Гран При. Опиши моментите, докато работеше по него. Тази награда не ме прави щастлива, това е разследване за извращения в дом за сираци. Ясно е, че получавам наградата, защото добре съм си свършила работата, но не мога да бъда щастлива, при условие че съм отразявала убийство на дете, няма как да стане. Почувствах се подкрепена, казах си: "Ето, имаше смисъл". Оказва се, че на едно сираче в България се падат по двама педофила и че домовете за сираци са евтини публични домове. Затова всички се опитват да обвинят децата, че са развратни, че просят. Как е виновно едно дете, че няма майка и баща, които да му обяснят кога е нормално да правиш секс, какво е да се влюбваш. Те живеят с два лева на месец. Естествено е в пубертета да започнат да искат да се пръскат с парфюм, да искат да спят на чаршафи (защото в домовете такива няма), да гледат телевизия, да пият кафе. А има чичковци, които ти го предлагат. Не знам кой е виновен, но всички сме съучастници в това, включително и медиите. Един обикновен човек как може да помогне? Аз имам лична сериозна битка с институциите. Тази битка е моя, на Мартин Карбовски и на Мария Йотова, и на всички в Дарик, и всички медии. Имаме проблем с институциите, с директорите на тези домове, които много добре знаят какво се случва. В мига, в който ни видят, те изпадат в ужас, че ние ще извадим кирливите ризи. Те трябва да се избиват да ни канят, за да им помогнем. Те не ни пускат вътре – те съдят нас, а не съдят педофилите. А какво да кажем за хората от Трън, които знаят, че двама педофили не могат да си разделят момичетата в дома. Когато стана убийството, записвам хората и те казват: Ние знаехме, но какво да направим. Не може да се мълчи. Чак след убийството всички плачат и съжаляват. Трябва да сме много активни. Доверяваш ли се на интуицията си? Да, никога не ме е лъгала. Кога я чуваш – когато имаш съмнения, или постоянно? Постоянно. Имам интуиция за хората. Показвам на всеки един човек, което аз искам да покажа и е необходимо - нито повече, нито по-малко. И тя ми помага при срещите с мутрите, знам защо печеля доверието им още на първа среща. Казвам какво искам и какво предлагам в замяна. Най-голямата лъжа, на която си станала свидетел. Често ми се случва, повечето хора са искрени, но ми казват това, което могат да ми кажат, което е за казване. На една от последните подобни срещи с една мутра той ме пита: "Вярваш ли ми?". Аз отговорих – "Не, естествено, и двамата знаем защо сме тук". Бяхме на една маса, покрита с червена сатенена покривка. Той всъщност ми дава да видя само този червен сатен, защото показва своята версия за нещата, но нали си представяш какво има под този червен сатен. Има толкова неща, до които не можеш да стигнеш, стигаш само до определен етап. Политиците говорят големи лъжи. Ядосана съм на цялата абсурдност и безхаберие в тази държава. Вярваш ли, че можеш да променяш съдби? Не знам, страх ме е от това. Вярвам обаче, че мога да помагам. Слушателите чуват и впоследствие възприемат един образ на Нина Александрова, заради историите, които поднасяш. Зад този професионален образ обаче е Другата Нина, да разкажем за нея. Наскоро трябваше да определя себе си с една дума. Определих се с думата "оксиморон" – това са взаимно изключващи се понятия. Различна съм по време на работа и извън работата. Това, което съм навън, страшно много ми помага, да съм това, което съм в работата. Личният живот е много важен. Аз чета много... Криминални романи? Не (за моя изненада), не съм прочела нито един криминален роман, като малка съм чела само Агата Кристи. Редовно чета учебника по криминалистика, но не и криминални романи. Аз съм русофил и обичам класиката, но чета и много съвременни книги. Имам си традиция всеки месец на 25-то число влизам в любимата ми книжарница на "Дондуков" и си купувам поне две книги. Коя героиня си от книгите, които четеш? Винаги съм се сравнявала с героини от руската класическа литература. Смятам, че съм три жени: Ана Каренина на Толстой (казва ми това с ясното съзнание, че звучи налудничаво), Настася Филиповна на Достоевски ("Идиот") и Маргарита от "Майсторът и Маргарита" (Булгаков). Общото между трите, което определя и теб? Женствеността, вариантите на женствеността. Става дума за силна психология и силни образи, които обаче притежават и слабости. Става дума за сблъсъка. Вдъхновението за теб... Най-близките ми приятели са Мартин Карбовски, Мария Йотова, Ники Кънчев и приятелката му Даниела, Севдалина Арнаудова. С тях можем да работим много добре и да се забавляваме страхотно, вдъхновяваме се един от друг. И целият кръг около нас млади поети, художници и артисти (споменава с признателност имената на Невена Калудова и Пьотр Кшенински). Ходя на театър постоянно, гледам всички театрални постановки – и сядам винаги на десети ред. Защо десети ред? Винаги е така, не знам защо. Семейството за теб какво е? Другото изключително важно нещо в живота ми е моето семейство, много сме задружни. Така сме възпитани, че винаги трябва да бъдем заедно. Моята сестра, която е със седем години по-малка от мен, е най-скъпият ми човек. Ние сме много различни – аз съм тъмна, тя е руса, единственото общо между нас на външен вид са огромните сини очи. Тя ме впечатлява най-много в моментите, в които се държи като по-голямата и се грижи за мен. Религиозна ли си? Като студентка прочетох Библията, Новия завет и ми стана страшно интересно. Имах един любим професор, който тогава ми разказваше теорията на Жак Дерида, че според него има една единствена книга – Библията, че няма книга след Библията, която да не разработва някой сюжет или герой от там. Не бях кръстена до преди две години, но един ден си казах, че е време. Кръстих се в един параклис в любимото ми село Мала Църква. Случайно се случи на много специален ден – 22 юли – Деня на Света Мария Магдалена. Едва тогава разбрах, че тя е моя покровителка, а преди това знаех толкова много за нея, тя ме намери. Въпрос, на който не си намерила отговор досега. На много въпроси. Знам, че трябва с мъдрост да се приемат нещата, които ни се случват, хладнокръвно и спокойно, но аз все още се бунтувам. Когато умират деца, това не мога да го приема. В работата си поемала много рискове, но рискуваш ли в личния живот? Всичките ми интервюта и срещи са абсолютни рискове. Аз съм сама с един диктофон, абсолютно незащитена. Любовта къде стои във всичко това... Навсякъде е, не мога да я отделя от нищо. Тя е хармония. Често се влюбвам, защото се очаровам от хората, след това често се разочаровам. Напоследък обаче си дадох сметка, че правим много проекции на хората – и това ме направи по-балансирана и спокойна. За този баланс ми помогна много общуването с моя приятел Алекс в последната година. Той ме приземява с трезвата си преценка. И последно...Трябва да изискваме. На никой не му е лесно, всеки има собствен живот, но трябва да изискваме много – от себе си, от другите, от държавата. Не можем да живеем като стадо овце, които си мислят, че не им се случва нищо. Защото животът е прекрасен, наистина е прекрасен.
Още любопитни интервюта четете в Zar.bg
