Ахмат Дангор е роден в Йоханесбург и една ранна сутрин го откривам там, в кабинета му. Не личния - който ползва за писане на книгите си, а "официалния" - в офиса на фондацията "Нелсън Мандела". Той е шеф на фондацията на Мандела, но мнозина го познават като автор на няколко успешни книги, донесли му редица литературни награди.
Обича да пише и използва всяка свободна секунда за това. Обича и да говори с Мандела - за мечтаната Южна Африка, свободна и просперираща. Вярва, че не всички герои на страната са тъмнокожи, както и не всички лоши неща са дело на белите.
Ахмат Дангор е гост на проекта "Иноваторите" на Дарик радио.
Константин Вълков: Защо пишете, как започна всичко, разкажете ми.
Ахмат Дангор: Започнах да пиша като млад, бях на 16 години, но най-вече защото бях вдъхновен от книгите, които бях прочел като малък. Това сякаш ме отведе към писането.
Но осъзнавахте ли, че ще станете писател? Че това ще бъде вашата професия?
Предполагам, че както и при много други писатели, първоначално започваш само с писането. Въображението ти е силно и почти те насилва да записваш разни неща на хартия. Едва след това мислиш за публикуване на това, което си написал. Започнах да пиша на 16, завърших първата си новела на 19 години. Тя беше публикувана едва десет години по-късно, след като претърпя съществени промени. Не съм мислил да стана автор, чиито книги се публикуват.
Имате ли си някакъв ваш, специфичен начин, процес на писане? Променя ли си той през годините?
През живота си винаги съм работил - имам основна работа през деня, различна от писането. Тъй че винаги съм намирал време да пиша рано сутрин или късно вечер. Опитвам се да пиша и през уикендите. Спомням си, че когато книгата ми Bitter Fruit попадна сред номинациите за наградите Booker през 2004 година, един журналист беше направил списък на "писателите" като мен, също номинирани и той ни нарече "уикенд-писатели". Например, работата ми в момента изисква много, отнема много време. Пиша, само когато имам време. А и писалите трябва да помнят, че винаги е необходимо да имаш емоционална енергия, за да можеш да пишеш.
Как тогава създавате героите си - крадете от преживяното през деня или са просто измислени?
По-скоро са измислени, но като при всеки писател те имат някакви модели. Аз обичам да чета класически книги, тъй че се вдъхновявам от там. Хората, които срещам, също имат влияние при оформянето на персонажите в книгите ми. Но в края идва въображението на писателя - как точно оформяте персонажа, за да го направите различен от останалите.
Кой персонаж, коя книга ви доставя най-голямо удовлетворение?
Хмм, най-успешната беше Bitter Fruit, но аз имам особено чувство към първата, която се казва Waiting For Leila. Започнах да я пиша, когато бях на 17 години, отне ми седем години, за да я завърша. Първоначално беше почти 400 страници, но първият ми издател помогна да я съкратя на 120 страници. Харесваше ми този процес на работа по книгата.
Казвали сте, че нещо отвътре - чувство, инстинкт, проблясък - ви подсказва каква книга да напишете?
Представете си например, че четете вестник и виждате определена статия, или пък срещате някого. Нещо подобно опъва определена струна у вас. Това не е задължително свързано с вашия собствен опит или нещо преживяно от вас, а по-скоро ви подсказва, че това е нещо уникално, което трябва да бъде описано. Така се роди книгата Bitter Fruit. Четох една статия във вестника, един от хората беше извадил за медиите случаи на насилвани жени, въпреки че историите са били част от закрито изслушване. И така започнах да проучвам темата.
Какво има на нощното ви шкафче?
Открих в кабинета си една книга на Маркес "Спомени за моите тъжни проститутки". Чета я в момента. Другата книга е на Надин Гордимър, кратки разкази. Това са двете книги, които са до леглото ми в момента. Иначе чета много вестници. Прочитам всеки вестник, който попадне пред погледа ми.
Какво смятате за думата "промяна", която всички политици използват?
На първо място, дори в по-общ контекст, промяната започва от хората. Ако човекът не се промени, каквато и политическа промяна да има в страната, продиктувана от политиците, тя не може да се случи. Според мен всяка промяна, която не подобрява по живота на хората, е безсмислена. В моята страна, Южна Африка, 20 години след освобождаването на Нелсън Мандела, по-скоро тази година стават 21 години, ние все още се борим за истинска промяна. Това е процес, който продължава дълго.
Какъв е идеалният лидер днес, който трябва да спечели изборите днес?
Мисля, че лидерът трябва да притежава харизма, да взема трудни, но правилни решения, да води хората, но преди всичко този лидер трябва да бъде съпричастен към проблемите, живота на хората. Има такива лидери - спомнете си Мандела, Ганди, много други. До някаква степен Кенеди показваше такъв тип съпричастност.
Кои са хората, на които се възхищавате?
През годините е имало доста такива хора, но не бих казал, че имам специфичен ментор. От малка възраст, поради това, че се занимавах с писане, винаги съм се възхищавал на автори като Джеймс Джойс, Албер Камю. В политическия свят естествено това е Нелсън Мандела. Всички те имаха едно нещо, по което си приличаха. И това беше способността да поставят света около тях над собственото им его.
Спомняте ли си първия ви работен ден за фондацията на Мандела?
Връзката ми с фондацията датира от много години, тъй като преди това отговарях за детския фонд на Нелсън Мандела. Когато през 2007 година започнах да работя в самата фондация, първия ден се видях с Мандела. Бях живял шест години извън страната и той ми каза, че иска фондацията да не се превръща в негов мавзолей, че хората трябва да си спомнят за всички, които са се борили за свободата. Така обясни работата ми.
Не е ли трудно да работите за фондация, която носи името на Мандела? Предполагам хората идват и винаги очакват отговори на въпросите, решения на проблемите си. Това е Мандела, все пак.
Наистина е така. Понякога хората очакват той да се включи в решението на всеки проблем, на всяка криза по света. Така се роди идеята за кампанията Денят на Мандела, за да покажем на хората, че не е необходимо винаги да желаят да използват самия Мандела, защото той е пенсиониран вече, оттеглил се е. Тази година става на 93 години. Използвайте завещанията му, наследството, посланията.
Говорите ли си за расовите проблеми с Мандела?
Навярно си спомняте неговата реч, в която той казва, че се е борил против доминацията на белите, но че ще се бори и срещу доминацията на тъмнокожите. Той вярва, че не може да има расово разделение. В същото време е споделял, че гледа реалистично на нещата, че трябва да вземе предвид реалността, в която хората живеят. Това е процес, който ще отнеме много години, за да се разреши.
Ако трябва да обобщите най-важните неща, които винаги ще помните от разговорите си с Мандела?
Първото нещо със сигурност е винаги да слушаш. Преди да говори, Мандела винаги се опитваше да разбере гледната точка на другия. Второто беше, че трябва да се опиташ да разбереш и помогнеш за разрешаване проблемите на другия човек. Последното беше винаги да бъдеш отворен и честен с хората около теб. Не се опитвай да ги заблуждаваш.
