Красимир Йорданов е доктор, за чиято работа в спешната помощ разказва документалният филм "Последната линейка на София". Лентата спечели награда за най-добър документален филм с продължителност над 30 минути на престижния кинофестивал в Карлови Вари. Спечели и награда за откритие в рамките на Седмица на критиката в Кан през май. Младият режисьор на филма се казва Илиан Метев.
Много са добрите отзиви за филма, който разказва за работата на екипа ви със сестра Мила Михайлова и шофьора Пламен Славков, хората по форумите се питат къде и кога могат да го гледат тук?
Правата са откупени от четвърти канал на френската телевизия. Българската държава, ако държи на филма, би трябвало да откупи правата за излъчването му като пълнометражен филм, документално кино в големите киносалони. Нашият продуцент от българска страна Димитър Гочев обеща да движи нещата за премиера в един от големите киносалони с наше присъствие, но кога ще бъде това не мога да кажа. Новината от хърватския ни продуцент е, че имаме покана за участие на фестивала в тази страна. Всяко представяне на филма в чужбина вдига репутацията на самата ни държава, както и на самата спешна служба.
„Един тъжно красив филм, който хваща за гърлото", такива оценки чух. Какво е да можеш да видиш отстрани как помагаш на хората?
До представлението в Кан не бях гледал сглобен филма. Шапка свалям на Илиан, че е успял да хване всички тънкости, хубавите и лошите страни на една такава работа. Хуморът, който е между нас, е много тънък и дано зрителите го разберат. Има сцени, когато след много тежки случаи започваме шега в самия екип, без да влизаме в конкретиката на казуса, за да разтоварим, докато тръгнем до следващия адрес.
Мит ли е доброто отношение към пациента, каквото демонстрирате в лентата? Сигурно поне онези, които са гледали трейлъра на филма, се чудят дали наистина, когато извикат спешна помощ, екипът ще бъде толкова всеотдаен и любезен?
Наистина е така, не сме преигравали нищо. Нямаше първи, втори, трети дубъл, както се снима филм обикновено. Всичко беше снимано натурално. Представете си от 400 часа снимачен материал да бъде събран час и десет минути документален филм. Наистина отношението е такова. Преди всичко един лекар лекува с отношението си към пациента и след това вече със знанието си.
Въпрос, на който всички знаем отговора, но все пак ще ви питам, стигат ли линейките в София, съумявате ли навреме да реагирате при сигнал? Неведнъж е имало оплаквания, че закъсняват...
Вижте, линейки много, само че линейката не лекува. В тази линейка трябва да има екип, а като няма екипи, как да стигат?! Грубо казано София наброява три милиона души, с пришълците. Нали разбирате, че особено лятото, когато е отпускарски сезон, е абсурд да стигат. При положение, че в София има 10 000 таксита, те пристигат на петата минута. При положение, че в отпускарския сезон работят между 8 и 10 линейки как да бъдат изпълнени навреме адресите?! Ние вина нямаме, хората вина нямат. Значи, вината е някъде в друг, някъде горе, в никакъв случай не упреквам нашето ръководство. Системата е такава, че докато не се създадат благоприятни финансови условия за работа, защото медицина се прави с много пари, тогава вече ще има екипи, ще има кой да работи.
Сигурно сте чули за намерението, макар и временно замразено, да се вдигнат, макар и скромно, нощният труд също обещават да се заплаща по-добре. Това ще накара ли лекарите и медицинските сестри да останат в България, да не си търсят хляба в чужбина?
Казвал съм го и друг път, за бърза помощ трябва да се говори не в проценти, а в пъти, за да има ефект някаква реформа. Дотук никое правителство не пое отговорността да я направи и за това страдат всички. От 1988 година съм на работа, не може да сме били 35-40 екипа на дежурства, а сега пряко сили да се събираме 15-16 екипа.
Тревожите ли се всъщност за случващото се с лекарската професия? Доколкото разбирам вече трудно изобщо има желаещи да работят като лекари и медицински сестри заради ниското заплащане?
Ако не се приемат радикални промени до няколко години, България ще закъса за всякакви кадри. Условията на работа в цялата държава са мизерни, да не се лъжем. Не може човек да спасява човешки живот и да мисли как да свърже двата края и дали ще му стигнат парите за заплата, но такава е реалността...
От къде на фона на това идва желанието за работа, както виждаме, че е при вас?
Става дума за призвание. При нас човек вижда прекия резултат от своя труд в момента. Оживяването на един човек носи морално удовлетворение. Тогава си разбрал, че наистина си нужен на обществото.
