„Аз съм дъщеря, майка, любима, бивша съпруга. Баба, минала през ада, оцеляла, изгубила живота, който ми се падна и живееща живота, който ми принадлежи.“ С тези думи започва разказа си Дони Василева пред Мон Дьо, наричана още Мис Баба – жената, чийто живот е низ от изпитания, загуби и възраждане. История, която показва силата да оцелееш и да продължиш, дори когато си минал през всичко.
Живот, започнал с болка и борба
Още на 16 години тя става майка, а само три години по-късно преживява три погребения – на детето си, на майка си и на брака си. „Когато казах „Да“ на съпруга ми, бях дете и вярвах, че ме чака най-доброто. Много скоро се озовах в болницата и чух диагнозата – и тогава осъзнах, че с детството е свършено“, спомня си тя.
Първородният ѝ син се ражда с усложнения след вирусен менингит и развива хидроцефалия. „Той правеше гърчове, а аз мислех, че са колики. Варях копър и анасон, защото така се лекуваха колики тогава“, разказва жената с болка.
След серия от хоспитализации детето ѝ е отнето и настанено в дом без нейно знание от семейството на съпруга ѝ. „Свекърът ми дойде и ми каза: „Махнете този идиот.“ Те го заведоха в дом, без да ми кажат. Когато се върнах, вече беше късно“, казва тя.
Последният спомен от сина ѝ е на погребението:
„Помня аромата му. Когато го взех от камерата, сълзите ми паднаха върху лицето му и започнаха да го размразяват. Усетих отново мириса на бебето си.“
Животът след смъртта и насилието
След години на болка и самота, жената изгражда успешна кариера – говори пет езика, има опит в различни бизнеси, занимава се с лингвистика и дипломатически отношения. Но зад привидната сила стои човек, който дълго време е носил тежестта на насилието и унижението.
„Аз съм изнасилена“, признава тя. „Това беше най-трудното нещо, което трябваше да преживея не само веднъж – а многократно, докато го пишех в книгата си. До последния ден преди печат се чудех дали да оставя тази глава. Никога не го бях казвала на никого.“
Жената споделя, че решава да разкрие истината, за да даде сила на други жени, преживели същото:
„Не носете тази рана. Не се чувствайте виновни. Никоя жена, която претърпява насилие, не е виновна. Виновни са тези, които го правят. Аз бях жертва. Не е честно жертвите да живеят с чувството, че са виновни.“
Сблъсък с тъмнината
Тя признава и за друга тъмна страница от живота си – насилие от бивш партньор, което преминава отвъд физическото. „Той не можеше да приеме, че съм си тръгнала. Посегна по различен начин на живота ми. Аз започнах да гасна, без обяснение. Лежах, тежах 50 килограма, нямаше диагноза, нямаше причина. Просто се стопявах.“
Любовта след бурята
Въпреки всичко, жената вярва, че любовта може да се върне дори след най-тежките рани. „Най-голямата любов е тази, която идва, когато не я очакваш. Сегашната ми любов дойде тихо, без обещания, но с разбиране. Тя не ме спасява – тя ме приема.“
Истината като единствена сила
Днес, след години на болка, загуби и борба, тя казва, че е оцеляла благодарение на истината и силата да прости.
„Всички, които са ми причинили болка, един ден бяха наказани – някои от съдбата, други от Бог. Но няма нищо по-силно от истината. Само тя не може да бъде съборена.“
„Животът, който ми принадлежи“ – така се казва книгата, в която тя разкрива най-мрачните страници от миналото си, за да даде глас на жените, които мълчат.
„Аз живея в друго тяло. Всичко, което влезе в онзи офис, остана там. Но оцелях, за да отгледам децата си и да разкажа истината.“
