Бившият външен министър Надежда Михайлова - днес Нейнски, подготвя книга. В нея тя ще опише периода, в който беше част от правителството на ОДС - в това число и случая с българските медицински сестри в Либия. В интервю за предаването на Дарик „МеждУредие" настоящият евродепутат посочи, че в книгата ще каже цялата истина за българските медици. „За мен обаче е интересен казусът, че непосредствено след освобождаването на медиците делото беше засекретено. Много неща трябва да бъдат извадени наяве, за да може да се види цялата истина", подчерта Надежда Нейнски.
Гостуването й даде старт на поредицата в ефира ни „20 години по-късно" - тя ще звучи до 21 януари, когато Дарик ще стане на 20. Най-важните обществени и политически събития, случили се във всяка от тези години от 1993-та насам, ще бъдат коментирани в „МеждУредие" с основните лица, играли активна роля в тези събития.
2000-та година - годината, в която светът не свърши, а в България паднаха визите - това беше основното коментирано събитие с Надежда Нейнски. Разговорът с нея провокира и включването в ефир на Христо Стоичков по темата. По думите му тъкмо тогавашния външен министър е политикът дал най-много за падането на визите и за уважението, което страната ни е получила в ЕС. Това не беше оценено от нейните колеги - Иван Костов я хвърли на кучетата за процеса с Либия, каза обаче Стоичков.
Решихме с вас до открием нашата рубрика за изминалите 20 години. Почти всяко от предаванията ни до 21 януари, когато Дарик става на 20 години, ще ни гостува някой от ключовите фигури на тези изминали четири петилетки. Вероятно нашите читатели се досещат коя е годината, за която сме ви поканили днес. 2000-а - звездна година за Надежда Нейнски, тогава Михайлова. Светът не свърши, а в България паднаха визите. Да започнем с това, че само преди два дни беше 10 ноември. 23 години демокрация. През голяма част от тези 23 години животът ви беше в политиката. Кога Надежда Михайлова влезе в политиката?
Надежда Михайлова влезе в политиката активно през 1991 година, защото събитията преди това съм ги подкрепяла като гражданка и като човек, който е бил по площадите и е очаквал, плакал с промените. Но моето активно включване в политиката стана непосредствено преди изборите, които бяха спечелени тогава от СДС - „с малко, но завинаги", както го наричахме тогава.
Александър Йорданов ли беше казал тази фраза?
Вече паметта ми и на мен не е толкова ясна и не си спомням чия беше тази фраза. Може би свързваме много често крилатите фрази с него. Но това няма никакво значение. Помня сълзите на хората, помня цялата еуфория и искрената ни вяра, че всичко лошо с комунизма, с тоталитарната държава се е свършило. Това беше наистина пиянството на един народ, който очакваше оттам нататък пътят да бъде безметежен, осеян само с успехи и затова може би толкова тежко понесохме загубата, всъщност свалянето на първото демократично правителство - това на Филип Димитров, в което аз бях говорител. Аз се включих в кампанията първоначално като говорител на СДС по време на предизборната кампания и след това станах говорител на първото демократично правителство.
Някой тъкмо по повод 10 ноември каза „пиянството на един народ", а вече пък 23 години продължава това изтрезняване. Не е ли твърде дълъг и тежък този роден демократичен махмурлук?
Не бих вложила този смисъл, защото пиянството на един народ е препратка към нещо красиво, към мечтата, голямата надежда и очакването за случването на онова, което поколението примерно на моите баба и дядо не очакваха, че ще се случи. Аз си спомням дядо ми тогава беше още жив и тази фраза, която той ми каза „Доживях да видя, че комунистите си отиват" и вероятно много хора са си го помислили. Това, което се случва през тези 23 години, е един урок за мъчителното и трудно отстояване на демокрацията, защото демокрацията е процес.
На другите народи по-лесно им се случи.
Ами не знам дали е било по-лесно. Аз смятам, че за демокрацията човек воюва всеки ден, защото старото, рефлексите, старите практики са много жилави и това е както казват „навикът е втора природа". Един народ, който толкова години е живял в тоталитарен свят, не може така изведнъж да прегърне свободата и дори когато вербално казва, че е за свобода, за човешки права, в определени ситуации хората реагират по начин, който не се родее винаги с демокрацията. И затова ние се учехме през годините на това да бъдем демократи и се учехме на това, че нещата не стават от един път, че те изискват много саможертва, много ежедневно усилие в тази посока. Защото някой беше казал, че е лесно да разрушиш системата, но много по-трудното е да изградиш новото управление, демократичното управление. В крайна сметка тоталитарните рефлекси и практики са много по-скоростни, защото тоталитаризмът идва с насилие, той упражнява властта чрез насилие. Докато демокрацията изисква много повече търпение, много повече интелектуален продукт, за да могат да бъдат убедени хората в смисъла на новото и ежедневно доказателства, че това е пътят.
Обявяването на падането на визите на 1 декември 2000 година беше много тържествено в парламента. Новината беше съобщена минути преди края на пленарното заседание в един петък по време на пленарния контрол. Всички аплодираха и въпреки че някои от тях казаха „Да де, но сега ще имаме ли пари да пътуваме", се знаеше, че месеци ни делят от опцията да излезем свободно без визи.
Аз си спомням няколко неща. Всъщност спомням си всичко, но две неща за мен бяха важни в този период. Ако не ме лъже паметта, тогава казах, че България избра Европа, но за първи път Европа избра България. И че всъщност за първи път българите се почувствахме, че не сме хора втора категория. Защото сега го приемаме за нещо нормално, че можеш да вземеш колата да отидеш до Гърция или Турция. Аз гледах статистиката, включително в тези трудни времена на криза хората пътуват било по бизнес, било на почивка. Това е особено усещане да можеш да си го позволиш и според мен за България и за българите, за всички нас усещането, че се присъединихме към Европа, беше точно денят на падането на визите. Политиката - формалното отваряне, затваряне на глави, покани за членство в ЕС или финализирането на преговорите, разбира се, че са много важни неща, но истинското сетивно усещане, че станахме част от свободния свят, според мен беше точно тогава. И затова според мен бяхме много развълнувани. Помня и още нещо - дни след това срещнах един възрастен човек на улицата и още помня, че той ми каза „Аз съм на 80 години, видял съм много в този живот, сигурно няма да пътувам, вече ми е много късно, но ви благодаря за усещането". Свободата е нещо, което ние, дори и моето поколение, не ценим чак толкова много. Но поколението на нашите родители и на техните родители знаят цената на свободата и това е наистина една сбъдната мечта на много поколения. Наистина за мен това беше много особен миг.
Много хора тогава се зарадваха. Българската държава тогава даде това свободно право на българите да пътуват, но не и правото им, уви, през всички тези години на достоен живот в собствената им страна. Това за съжаление ускори и потока емигранти, които тръгнаха да търсят кой препитание, кой по-добър живот зад граница.
Връщам се пак на това, с което започнахме в началото - какво всъщност ти дава демокрацията. И демокрацията, от една страна, ти дава шанс. От друга страна, липсата на структурирана и добре управлявана демократична държава създава на хората, връща ни към онова усещане да се чувстваме чужденци в собствената си страна и това е ужасно чувство. Дори не вярвах, че то ще се върне. Но в последните месеци това угнетяващо чувство се появи поне сред хората, с които аз се виждам, живея. Даже вчера в едно друго предаване един ваш колега каза точно това. Има нещо тягостно, усещане за безпътица, което мъчи обществото ни и то дори не единствено и само свързано с икономическото състояние на нещата. То е по-скоро усещането, че започваме да губим неща, които отново бяхме свикнали, че са нормални, че започваме да се връщаме към усещането, че някой те следи, че някой те послушва, че всичко може да ти се случи. Усещането за несигурност. Няма нищо по-страшно от усещането за несигурност. Да не можеш да си планираш живота независимо дали се занимаваш с това да печеш хляб, да учиш децата като учител, или да си инженер.
Защото истината, аз се връщам сега към 1997 година, когато хората бяха излезли по улиците в България - сред тези хора имаше и хора, които наистина деляха лева и тогава инфлацията беше тежка, цените високи, галопираща инфлация, много ниски заплати и пенсии. Но там бяха не само хора, които живеят в недоимък. Имаше и хора, които бяха заможни, но бяха там, защото бяха загубили перспективата в живота си, усещането в някои отношения беше много сходно. И усещането за национално достойнство, за това, че уважават труда ти, за това, че с честен труд в тази държава може да се успее. Моите деца пораснаха в периода на тези години, в които участвам в политиката. Но преди няколко дни бях поканена от група младежи, завършили престижни университети в чужбина - Харвард, Оксфорд и Кеймбридж. Те са си направили клуб тук, в България, направили са клуб и всеки според възможностите се опитва да се реализира, водени от възрожденската вяра, че са полезни за страната си и че могат нещо да променят.
Аз бях много трогната от тази покана и при срещата с тях първият ми въпрос беше защо се върнахте. Нормален, бих казала, въпрос. В едно време, в което много хора говорят, че искат да заминат, едни деца, които са получили толкова високо образование, което е продаваемо във всяка една европейска и не само европейска държава дори и в период на криза, те са се прибрали в България. И аз ги попитах защо се върнахте. Много бяха интересни отговорите им. Примерно имаше едно момиче, което участва по една програма „Заедно в час" - програма, по която успешни хора от бизнеса отиват за няколко месеца да бъдат учители в български училища и по този начин децата виждат пред себе си един млад човек, който е успял, получил е добро образование, успял е и който по възрожденски - пак ще използвам тази дума - начин отива да им предаде опита им, да им предаде вярата, че може да се успее, самочувствието.
Модел, защо не.
Това е един модел. Друго момче ми казва: „Аз съм завършил Харвард, започнах да работя в чужбина, но видях, че в там аз мога да се развия, много тясно да се профилирам, докато в България има толкова много несвършена работа, толкова много области още очакват своите специалисти и реших, че аз в България мога да имам много повече възможности и да се развия много по-многостранно, отколкото ако бях продължил да работя в тази западна фирма, в която започнах. И смятам, че мога да направя нещо за моята страна". И си казах, значи има смисъл, значи нещата не са така черни, не са песимистични, след като тези деца на по 28-29-30 години са дошли в България с такова усещане и чувство. За мен това е надежда.
Ще се опитаме да ги поканим тези младежи. Ако се върнем към Шенген, той тогава падна за България, но пък защо толкова дълъг се оказа пътят ни за влизане в Шенген, обрасъл с политически...
Паднаха визите.
Да, паднаха визите, но тогава имаше заглавия „Падна Шенген".
Защото както визите, така и сега това, което е целта ...
...са политически казуси.
Не само политически казуси, това е доверие. Другата дума на Шенген е доверие. Тоест ние в един период тогава, буквално три години след като правителството на ОДС беше спечелило изборите и управляваше, ние направихме онова, което се считаше невъзможно. Аз си спомням първото ми посещение в Брюксел, заедно с министър-председателя Иван Костов. Ние разговаряхме с тогавашния комисар и когато коментирахме всичките възможности по разширяването и България да започне преговори и виждайки нашия ентусиазъм, по лицата им се изписаха даже не недоверие, а дори лека усмивка на скептицизъм. Защото никой не вярваше, че от тази разсипана икономически страна ще може да бъде изградена държава, която да претендира да започне преговори с ЕС, да й се свалят визите. И тук ще кажа, че за тези три години наистина беше направено невъзможното и може би едва сега по темата Шенген хората могат да направят съпоставка и да видят, че нищо в свободния свят не се получава даром. Тоест това, че бяха свалени визите е резултат на доверието към България, към нейната не само външна, но и вътрешна политика, към икономическите реформи, към стабилизирането на цялата ни икономика, към реформите, които бяха направени във вътрешните работи, към гаранцията ни за борбата с престъпността и границите. Това, което искам да кажа, е, че в момента доверието не е стигнало онова критично ниво, при което вече една България, която вече е член на ЕС, да бъде допусната в Шенген. Защото винаги трябва да се говори с примери и трябва да се онагледява с конкретни неща, иначе излиза едва ли не, че един човек говори някакви хвалби, но това са реалните резултати. На базата реалните резултати от развитието и управлението на ОДС бяха взети тези решения от ЕС и бяха много трудни решения.
Понеже говорим за миналото, иска ми се да маркираме събитие от предходната 1999 година. Безспорният успех с визите беше признат тогава. От призмата на времето днес бихте ли признали като грешка подценяването на казуса с медицинските ни сестри в Либия. Много се е говорило по темата и в периода на процеса...
Да, аз по случая с Либия смятам, че развитието на процеса на целия случай и развръзката показаха онова, което ние от ОДС винаги сме твърдели: че Кадафи взе като заложници българските медици и ги държа в търсенето на дивиденти от ЕС и реабилитирането си пред международната общност. Едва членството на България в ЕС направи възможно задействането на целия свят и особено на ЕС и развръзката беше благодарение именно на това членство и на ангажимента на ЕС към България и нейните граждани. И тук ще кажа още едно нещо, понеже бяха направени много спекулации по случая. Аз ще ви кажа един конкретен факт, който е много интересен: непосредствено след освобождаването на медиците делото беше засекретено. За мен това е много интересен факт, защото аз в момента пиша книга и включително за периода, когато бях външен министър, и този случай заема определена част от книгата. Аз ще кажа цялата истина, но за мен е интересен казусът, че едно такова дело е засекретено след толкова много обществен интерес. Смятам, че много неща трябва да бъдат извадени наяве, за да може да се види цялата истина. Но пак връщам към темата...
Въпросът беше в първата година, когато тръгнаха арестите, тогава нямаше ли грешка в реакцията на държавата? Помня онова, което и тогава бяхте казали: разминаването на това, което разузнаването ни подава, към кого и как, къде е стигнала тази информация.
Дали един арест е можел да бъде предвиден или не - това може да каже разузнаването. Все пак ние се занимаваме с дипломация, не с разузнаване. Дали те са имали информация в разузнаването за това, че се готви подобно нещо, аз не мога да твърдя. Но истината е, че българската дипломация направи всичко, което беше по силите й, за да може да спаси българските медици. И самият факт, че ние освободихме голяма група от тях, тоест каквито усилия бяха направени за тази група, която беше освободена, същите бяха направени и за онази, която не успяхме да освободим поради причини, които либийците знаят. И пак казвам, видяхме след това начинът, по който Кадафи беше свален от власт, бомбардировките. Вие видяхте един човек наистина, който не се страхува от нищо и който се изправи срещу целия свят. Един буквално луд политик, който държеше като заложници български граждани.
„Бийте сините до почервеняване, а червените до посиняване" - имаше едни такива максими навремето сред българите. Това ли вкара Царя в политиката през 2001 година? Аз лично имах усещането до последно, че кабинетът „Костов" не вярваше в това, че ще падне, в шансовете на НДСВ.
В политиката невинаги всичко се подчинява на логиката. Истината е, че ако видим развитието на демократичните партии през всичките тези 20 години в различните централно- и източноевропейски държави, а и не само в тях, защото включително един Хелмут Кол, който обедини Германия и обедини Европа, след това знаете, че загуби изборите. Реформите винаги имат своята цена и винаги водят до... Особено когато реформите са толкова сериозни и толкова дълбоки. Смяната на собствеността е нещо, което винаги остава, както имаше един популярен виц, „едно лошо чувство", защото когато промениш държавната собственост и върнеш било през реституция, било през приватизация, винаги хората, които не са успели да реализират един или друг свой интерес, могат оспорват и могат да се опитат да компрометират една или друга сделка. Но аз пак казвам, от тогава минаха много години, смениха се много правителства и аз съм убедена, че ако е имало някакви основания в която и да било от тези реформи, които са направени от нашето правителство, достатъчно много практически интерес е имало от нашето дискредитиране, за да могат те да бъдат потърсени.
Събитията, които се случват в старата десница - те са проекция на всичко от миналото. Кой всъщност разби десницата, не отвън, а от вътре? Ако кажем, че царят свали дясното правителство, изобщо от тогава започнаха проблемите - през 2001 година, чий ход доведе до това синята идея да е това, което е днес за съжаление?
Това е въпрос с повишена трудност. Фактите всички ги знаем. Така че аз няма да се връщам на фактите. От традиционната десница колко много партии след това се образуваха... Според мен големият въпрос и големият проблем беше така нареченото търсене на вината. И така в търсене на вината кой е крив и кой - прав, на практика традиционната десница се обезсмисли и даде възможност на политически инженери да създадат проекти, които да направят голямата подмяна на истината за прехода в България. За да стигнем до абсурди, включително в днешно време на хора, които са от традиционната десница, включително бивши министри и заместник-министри, областни управители, да твърдят, че най-големият провал за тези 22 години преход било правителството на ОДС. Започвам с това, защото за мен...
Георги Марков каза „Каквото и да говорят за Костов, той беше успешен премиер".
Аз смятам, че правителството на ОДС през 1997-2001 година, когато премиер беше Костов, но това са усилия на много хора, беше най-успешният период в управлението на България и го казвам абсолютно категорично. Опитите да бъде дискредитирано, да бъде подменена истината, обслужват единствено и само онези, които се стремят да направят голямата подмяна. Тази подмяна дойде първо с правителството на Симеон Сакскобургготски. Вие маркирахте тази тема. Ако ви върна назад във времето, ще си спомните, че те дойдоха с претенцията, че те са новото СДС, новата десница, новият морал, новите хора, новите лица - една теза, която много умело беше вплетена в българския политически живот - търсенето на новите лица. Един вид старите са изхабени, корумпирани, провалени, дайте да намерим нови лица. Аз смятам, че тази теза беше стартът на подмяната, защото ние всички видяхме как се разви правителството на Симеон Сакскобургготски. Помним, че един от първите закони беше законът за хазарта; помним, че те спряха отварянето на досиетата; помним също така и всички сделки, които те направиха по време на своето управление.
Много може да се говори за царското управление.
Но аз напомням тези неща, защото те са знакови, те не са слуйчини неща. След което разцеплението на десницата...
Аз искам да погледна вътре в десницата, в процесите там. Онова отвън също влияе, но с днешна дата става ли единство чрез деление? Историята досега е опровергавала подобни опити.
Веднага казвам това, което, ако визирате, идеята за единството, това не е събиране чрез делене. И веднага ще се аргументирам. Синята коалиция беше първият елемент на осъзнаване на традиционната десница и на лидерите от необходимостта на това да бъдат единни и беше натоварена с огромни очаквания от хората. Дори в целия този период на скептицизъм при десет години разделение и сражения помежду ни, Синята коалиция получи триста хиляди гласа. Успя на базата на това да има група в НС, да има двама евродепутати, кметове, общински съветници. Хората очакваха Синята коалиция да се развие в единен политически субект. Много хора, даже не политици, кой ли не ме е срещал и дори чужденци са ме питали винаги в крайна сметка защо се разделихте и защо не се съберете. Само че в Синята коалиция всеки казваше така Синята коалиция - СДС, Синята коалиция - ДСБ, тоест по някакъв начин Синята коалиция не заживя като единство и това стана причината за нейното разделение. Сега новото ръководство на СДС изцяло попадна под влиянието на ГЕРБ и те изоставиха изобщо проекта Синята коалиция. Но това не означава, че Синята коалиция - ДСБ е единството. Единството може да има наистина, ако хора, които споделяме еднакви ценности, еднакви виждания, еднакви оценки -искам дебело да подчертая темата с оценките - оценките за това какво направиха ОДС и СДС през годините, оценката за нашето управление, оценката за днешното управление на ГЕРБ. Това са двете оценки, които в момента разделят и ако хората, които споделяме еднакви оценки, наистина създадем единен политически субект, смятам, че ще имаме целия шанс да върнем вярата и доверието на хората, които загубихме през годините.
Как ще стане това обединението, минава ли то през оттеглянето на Костов и накъде, ако не се стигне, а то очевидно е невъзможен, ако не, много труден диалогът със СДС.
Смятам, че трябва да бъде много ясно, че отговорността за единството, нека така да го кажем, защото аз като филолог правя разлика между обединение и единство. Единство е нещо, което по естествен начин се случва, а не механично слепване. Аз смятам, че отговорността е изцяло на ръководствата на СДС и на ДСБ. Те могат да имат различни аргументи да не се случва на този етап, но аз смятам, че смисълът и каузата за това нещо е толкова голям, че трябва много сериозен анализ да се направи на ситуацията, която е в момента. И това не е пораженческо мислене.
Костов го нарече така.
Да. Аз го казвам, защото тезата с единството не се нуждае от аргументи. За хората не се нуждае от аргументи. Те са убедени в този смисъл. Когато има желание, ще намерим начин. Когато няма желание, ще се скрием зад процедурите.
Търсиш причини.
Винаги. Едните по едни причити, другите - по други причини. Но е ясно, че начинът, по който се развива ситуацията, не е в полза на традиционната десница. Нека така да го кажа. Защото веднага се започват спекулации кой искал да влезе в парламента, пък как искал, пък с колко хора. Истината е тази - че гаранции срещу това да не бъде допусната подмяната не само на спомена и на това, което се случи през тези години, но и на перспективата за България, може да даде единствено обединена традиционна десница. Никой друг, никой от новите политически формации, които се нароиха от политически инженери, не могат да бъдат гарант за това. Те могат да бъдат само част от тази подмяна. А при този голям залог, ако не се намери начин за единство, това ще бъде присъдата на поколения напред.
Ако двете централи не заговорят в един глас, прави ли Надежда Нейнски партия?
Не. Това, което правя, не цели да направя някаква партия, в която да започна да се договарям по никакъв начин. Аз само изразявам и смятам, че имам това право след двадесет и толкова години в политиката, имам правото да кажа това, което мисля. И това, което мисля, е, че трябва да се намери волята, първо, а от там и начинът да се постигне единство между хора с еднакви оценки за това, което е нашето наследство и това, което е реалността в момента. Това го изразявам на глас. Аз не казвам, че имам претенция да бъда обединител. Не казвам, че ще правя партия или ще се стремя към някакви позиции. Аз казвам, че като политик и човек, който е дал 20 години от живота си в това усилие, смятам, че трябва да се направи единна формация, която да даде шанс на хората в България и да имат те за кого да гласуват на следващите избори.
