Има неща, в които не вярвам. Колко жалко за вечно готовите за дебат - не обичам и да споря за тях. Вярвам, че понякога е хубаво да приемеш нещата такива, каквито са, без да сменяш мнението си на всеки шест месеца. Може да е праволинейно, ще кажете вие, закостенял пън - ще провикнат други, или "десен капиталист, враг на социалното равноправие", но това е положението.
Мога само да оплача сладкодумните либерално настроени демократи, вечно лутащи се от едно решение в друго, които по-скоро приличат на любимото ми буриданово магаре, поставено на еднакво разстояние между два еднакви наръча сено, то просто си умряло от глад - че кой наръч да избере, мамка му?
Тъй като идват избори, хрумват ми изборни неща, в които не вярвам. Едно от нещата, сега си спомних, е мажоритарният вот. Друго чедо на демокрацията, в което не вярвам, е референдумът. Понякога сълзи от щастие потичат по лицето ми като прочета някоя патетика за мажоритарния вот, за референдума и други подобни върхове на демокрацията. Приличат ми на някаква донкихотовщина - гледам разни смели хора, които вярват в тъй неосъществими идеали. Да не говорим, че в исторически аспект в повечето референдуми хората избират грешното решение, а после съжаляват за това. Така и с мажоритарната система - погледната отдалеч тя изглежда невинна и добра, но всъщност е една избирателна Кармен - уж хубава и вярна, но винаги готова да ти обърне гръб, без да й мигне окото. Ей, така - щрак, и ще обикне друг, докато ти бършеш сълзите си. Но да не задълбаваме в темата, избори идват все пак, в партийните централи речите вече завършват с призива "Картаген трябва да бъде разрушен", като на мястото на "Картаген" - както си му е реда - се поставя името на актуалния политически враг.
И да, Картаген може да бъде разрушен, заедно с дребнотемието, безумния дневен ред на държавата, флашките, посредствеността, неграмотността, безпътието и всички други малки и големи неща, които вбесяват мен, теб и съседа ти. Но политическата победа на тези, които наистина трябва да победят, не идва през идейни замисли как да омаскарим противника, как да регистрираме ракията, за да се харесаме на Пенчо от село и т.н.
Има един далеч по-хитър начин за това.
Дами и господа политици, разрешете на децата да гласуват.
Течащото в момента преброяване ще покаже, че средната възраст на гласоподавателите в страната е твърде висока. Тоест - закони, избор на министри, здравна реформа, цена на хляба - все важни неща - ще бъдат решавани след пуснати бюлетини предимно на вашите баби и дядовци.
Какво обаче ще стане, ако позволим на децата да гласуват, а самото решение - естествено, не мигайте с вежди и не тропайте по масата - бъде взето от родителите.
Груб прочит на данните на НСИ показват, че децата до 18 години са почти милион и половина. Тоест - искате да кажете, че досега сме пренебрегвали вота на милион и половина неработещи българи (само защото са млади), но сме толерирали вота на също наработещи българи (само защото са стари). Така ли?
И двете съсловия се издържат от едно друго работещо съсловие, което би трябвало да има малко повечко права, не смятате ли? Накратко - децата трябва да гласуват по някои твърде прости причини, все икономически обосновани, разработени умело от японския учен Рейко Аоки.
Помислете по тези неща:
а) разпределението на доходите между поколенията е очевидно във възходяща (към възрастните) и низходяща посока (към децата); в този смисъл правото на вот на възрастните може да бъде пренесено и към право на вот на децата до 18-годишна възраст. По невъзможност да го упражняват самите те, родителите ще имат право да пускат бюлетината вместо тях;
б) революционното разрешение на жените да гласуват преди време само отваря възможности и децата да бъдат включени индиректно в изборния процес;
в) не е нормално работещи здраво родители, на които реално се крепи икономиката, с повече от две деца например, които очевидно осигуряват живота на тези деца, но нямат право да определят тяхното бъдеще чрез решение кой да ги управлява; тези родители имат особено значение за икономиката и е редно да имат шанс да пуснат по още една бюлетина за всяко от децата си;
г) не е справедливо децата да разчитат за всичко на родителите си, а самите родители да нямат право на повече възможности за избор на това в каква държава биха искали да живеят и работят;
д) не става ясно защо има разграничение между 17-годишен младеж и 77-годишен господин; единият не може да решава бъдещето си, другият - може?
Представете си какво представлява едно 5-членно семейство в България. Да речем, че в този момент пътува в голяма кола, отзад е весело, най-малкият бебешор е още с памперси, голямото дете слуша Джъстин Бийбър. Щастливи родители, които си скъсват задника от работа, искат да останат и работят в тази страна, но нямат никакво право да избират своите управляващи, защото някой друг 77-годишен дядка ще го направи вместо тях. Не че е лошо, но трябва да бъдат равноправни - родителите трябва да имат право да гласуват и за децата си.
Знам, че това звучи нереалистично, но пък, съгласете се, че подобно развитие на събитията би преобразило тотално изборния съспенс. Всичко ще започне да прилича на спортно състезание, където напрежението и нервите са изопнати до краен предел. Тръпката е голяма, фаворитите не са ясни до последно, а истинският печеливш са децата.
