Д-р Милен Врабевски е роден във Варна през 1968 г. Завършил е Първа езикова гимназия и Медицинския университет в родния град. Учредител е на фондация „Българска памет“, която за осма поредна година провежда край морската столица семинар за младежи от България и техни връстници от българската диаспора. 15-ото издание на инициативата събира 200 деца от България, Македония, Украйна и Молдова.
- Д-р Врабевски, като какъв се определяте – националист, патриот, родолюбец или нещо различно?
- Определям се като нищо специално, честно казано. Аз съм един обикновен родолюбец, който на възрожденския принцип – хора с възможности да работят за изграждане на обществото – прави всичко, което сте чували, че прави фондация „Българска памет“, но пречупено през призмата на европейската интеграция, за да имаме успешното европейско бъдеще за нас и нашите деца.
- Вашата фондация „Българска памет“ си поставя като цел борба с демографската криза. Това по силите ли е само на една организация?
- Категорично не е, това е задача за цялото общество, но някой трябва да даде личния пример, да поеме личната отговорност и по възможност да започне с лично финансиране, за да може да се разбере значението на една такава битка. Тази битка не е тема за първа страница в пресата. Това е нещо, което не може бъде разбрано от този, който няма деца. Ако искате хубаво бъдеще за децата си, замислете се дали тях ще ги има след известно време – първо, дали ще останат в България, и второ, ще раждат ли тези, които ще останат в България. Без този потенциал и заедно със застарявянето на нацията – това води до проблеми с икономическите показатели и загуба на българското нещо, което дедите ни са съхранявали толкова векове. Ако сега пропуснем много по-добрите възможности за добър и ефективен живот – това ще бъде голям позор.
- Ще се съгласите ли, че българите днес имат нещо като култ към емиграцията – емиграцията не просто като средство за професионална реализация, не просто като начин за печелене на повече пари.
- Има липси в родолюбивото образование, което не е направило този народ аморфна и безлична маса, а добре ориентирана проевропейска общност, опитваща се да намери прогреса със собствени усилия. Ако родолюбието се възпитава от ранна детска възраст в училище, нацията има страхотно бъдеще, защото тя има невероятен потенциал. Стремежът към емиграция в чужбина е функция на медийна среда, на обществени нагласи, на грешките в политико-икономическата сфера. Ако се обърне внимание на въпросите, в които ние инвестираме и считаме за национални приоритети, ако от малки децата са закърмени, че ще намерят най-добра реализация в родината си – смятам, че нещата ще вземат съвсем друг обрат.
- Има ли вредни неправителствени организации?
- Да, разбира се. Имам съученичка, която интегрира роми откакто се помня. Да сте виждали интегриран ром – аз специално не съм виждал извън сферата, в която работя. Давам винаги един пример с ромче от Якоруда, което го отглежда баба му, защото родителите са го изоставили. То едва креташе в училище, докато в края на средното си образование не влезе в рамките на нашите образователни програми – стана отличник, знаменосец, а сега е студент в Софийския университет.
- Задавам въпроса в контекста на подхода, който възприеха в Русия и Унгария към неправителствените организации, получаващи чуждо финансиране.
- Унгария и Русия са коренно противоположни сфери, а аз вземем за пример унгарския модел. Това е модел на родолюбиво развитие на едно общество, което има бъдеще. От тази гледна точка свалям шапка на ръководителите на унгарското правителство, че наистина мислят за държавата си и правят всичко възможно да неутрализират негативните тенденции, които няма как да не се появят в едно постсоциалистическо общество. На практика ние сме пушечно месо, една готова за преследване жертва – отслабени и дръпнати десетилетия назад поради геополитически причини. Въпреки че имаме своите шансове, в голяма степен политическата класа не присъства в процесите на търсене на по-доброто начало и на прогреса на това общество. Затова на хора като Виктор Орбан аз свалям шапка.
- 25 години след 10 ноември – това положителна или отрицателна дата е за историята на България.
- Преди 25 години не си представях по този начин активацията на нормални хора в нашето общество в борбата с демографската криза, реинтеграцията на диаспората, реализацията на младите в България, увеличаване значението на културно-историческото наследство. Не смятам, че сме си губили времето през прехода, но смятам, че това беше много грозен период от историята ни и се надявам постепенно да го компенсираме.
- Как гледате на заклеймяването и подиграването на селяните от Розово, които отказаха в селото им да бъдат заселени бежанци - понеже селото им е изцяло българско и пожелаха то да остане такова.
- Ако едно общество е демократично, демокрацията трябва да се отнася за всички. Ако едно село не иска бежанци, не им го натяквайте. Тези хора имат някакви нагласи и държавата не е направила достатъчно по посока принадлежността ни към европейската цивилизация , за да съдим хора, които са забравени отдавна от държавата – дай да им вадим очите, защото имат мнение по въпрос, който е щекотлив за абсолютно всички хора в Европа. Всичко, което се случва с бежанците, трябва да има своя европейски нюанс – ако ще има пари за по-добър мениджмънт на бежанските потоци в други държави, трябва да има и тук.
- Каква е Вашата рецепта за интеграцията на циганите?
- Европейският тип интеграция - не да им плащаме тока и водата, а те да участват в живота на тази страна, да имат доброто образование, да бъде абсолютно забранено да забременяват на 11 или 12 години. Както в Германия е престъпление и веднага отиваш в затвора, ако случайно направиш бебе на такова момиче, което би трябвало да е невръстна ученичка. Тук те не ходят на училище, но пак са невръстни деца и не би трябвало да имат права само заради някакви т.нар. „културни особености“, да бъдат изключение и да живеят по начин, който от векове не е присъщ на цивилизована Европа. На този фон евроинтеграцията дава достатъчно добри примери, за можем да ползваме тези практики и да не превръщаме интеграцията в политическа игра за гласове, а да бъде адекватен принос към желанието на нашето общество да живее по-добре.
