Ние в Дарик Варна много се гордеехме с наградата на Калин, но никак не се срамуваме от него сега, когато той вече не е „лауреат”(Извинявай, Калине, за думата).
Защото актът на отнемане на Черноризеца автоматично го нареди в редиците на журналистическите малцинства. Сред толкова много официозна публицистика понякога е добре да прочетеш или чуеш нещо различно, макар и то да те скандализира. Ние подкрепяме Калин, защото знаем, че той не е расист, а реалист. Той не е ксенофоб, а мързелофоб. Калин не мрази циганите, а циганията. А циганията е нещо, което е присъщо на много българи. Както всъщност е присъщо не на всички цигани. Или пък роми, все тая.
Да си малцинство (не в етническия, а в обществен смисъл на тази дума) не е толкова страшно. Както не е страшно и да си от различен етнос в България. Само дето за вторите съществуват безчет организации, които да вменяват на ромите например, че думата „циганин” е обидна и да печелят европейски проекти заради преувеличеното етническо напрежение.
Кой ще защити обаче малцинството журналисти, които не се страхуват да изразят мнение и не се притесняват да използват думи, които иначе всички използваме? Кой ще защити свободата на словото, която все още е крехка в България?
Ако стилът на Калин беше просто вулгарна омраза, той отдавна нямаше да работи в Дарик радио, нито пък щеше да пише в Новинар. Неговите текстове са злободневна публицистика с не съвсем позволени изразни средства. Но какво означава „позволени изразни средства” когато става дума за свободата на словото.
