Всяка апология е опит за убийство чрез ентусиазъм".
Емил Чоран
Историята винаги се повтаря. Като фарс.
Това бе първото нещо, което роди главата ми след като чух „горещата" и твърде претоплена от месеци насам новина: премиерът на държавата България и неформален лидер на партия ГЕРБ Бойко Борисов е избран единодушно от всичките 1127 делегати на Националната конференция на партията за председател. За негов единствен заместник е избран също със 100% от гласовете досегашният лидер на партията и вице на Борисов Цветан Цветанов.
Симптоматично, но тази бодра новина следваше да внесе успокоение в разтревоженото ми битово ежедневие в последно време, твърде сплашено от случващото се, което като във филм на ужасите наподобяваше странно усещане за „дежа ву". /. бел.вече видяно, вече преживяно/ .
Някъде отпреди 15-18 години.
За капак и милите ми сънародници телевизионно обявиха, че 9-ти септември 1944 година е българското събитие на 20-ти век в сферата на политиката.
Но не би.
Напротив: улових се, че дори мръдна свободолюбивият ми рефлекс. До болка. Заслушах се в тътена на близката ни история, белязала спомените ми още от епохата на „преди синята връзка" и някак се изхлузи от чекмеджетата на мозъка ми онзи неконтролируем „дежа ву".
За капак врътнах копчето на телевизора, за да се пренеса в естествената атмосфера на партийния форум. Най- важният за годината на управляващата партия.
Малко талантливо момче пееше от сърце доскорошния неофициален химн на БСП и велика песен на покойния Емил Димитров - „Ако си дал".
Срещу малкото момче грееха лъчезарно просълзените лица на две дами от българската политика: естествено в поли- Цецка Цачева и Йорданка Фандъкова. Нали полите тикат поли/ тикат -а/ .
От тикането на полите в поли /тикат/-а я дотикахме до тазгодишния Десети.
Не септември, не ноември, а януари.
По ирония на съдбата цели 13 фатални години след онзи мразовит Десети, когато започна щурма на българския парламент.
Симптоматично.
Тогава, когато българският народ прозря, че тези са същите като онези, и е крайно време да си идат.
Днес, 13 години след онези озверели и изплашени лица, след онзи премръзнал ентусиазъм, странно симптоматично ме цапардоса онзи Десето -януарски синдром: в бодряшките кадри, заливащи ме от екрана, в скритата ирония на телеграфността на останалите малцина читави български журналисти се прескачаха познати рефрени и цитати от едно друго време: „ 5-те досегашни наши победи да станат 50 / тук ме хлопна паметта за петилетките/ , „ среден ешалон", „правилно сечение", „ентусиазъм", „кадрови редици", „управленски звена", „властови съблазни", „цялата партия зад министрите", „чекиране на властта", „дръзновение", „обновление", „ентусиазъм" .
Симптоматичното за онова време словосъчетание „приземяване, приземяване", бе заменено с модерната коледна клетва на неотразимата Цецка Цачева „Да устоя на изкушенията". Или премиерското откровение, че „единственият враг на ГЕРБ е самият ГЕРБ".
Или почти Тимуровското: „ Никой ли не можеше да осъзнае, че Цветанов нямаше да бъде Цветанов, ако не беше Борисов. Никой ли не осъзнаваше, че проектът ГЕРБ нямаше да го има, ако Борисов и Цветанов не бяха единни" .
Настръхнах. Симптоматично.
Като видях и еднаквите тъмни костюми с леки нюанси в сивотата си, просълзените очи на дамите от първия ред, ведрите младежки погледи от средата, рояка сини карти, сплотено вдигнатите ръце, режисираните ръкопляскания, доволният делови президиум, се ощипах.
Ало, демокрацията, политическата класа, гражданите...?
За капак по радиото обявиха, че премиерът веднага след днешния си единодушен избор, заминал на първото си посещение в Израел. Където за първи път от 18 години стъпва български министър -председател.
Симптоматично, но се сетих за предишния. Стъпи на едни възвишения и настана една бъркотия в българската пушкопредачница.
Инстинктивно и симптоматично погледнах календара.
Нямаше грешка.
Не беше Онази година, нито Последващата. Десети беше, но не Онзи, нито Предишният.
Пак беше януари, ама друг. Минали бяха уж години, в които някъде позагубих гнева и надеждите си от онези студени януарски вечери, в които героите на деня разнасяха чай с ладите си, а медиите пишеха първите си свободни репортажи.
Страхливо се заозъртах в илюзията си да ме освести някоя друга по-свежа и свободолюбива вест, но ......
От друг канал неуморимият вожд на българската антикорупция Яне Янев ме върна пак в едни други години: с призива за национален протест на идния десети и с искането за разпускане на настоящия парламент и ново Велико народно събрание, защото „в момента ни управлява партия, която е хибрид на БКП и МВР". Както каза Яне: нов парламент, нова държава.
Симптоматично.
Пак свърнах с надежда очи към календара. С илюзията, че моята времева симптоматика бърка.
Календарът нагло ми намигаше с напомката, че са минали цели десет години от 21-век. И още толкова от една друга епоха, за която в розово вече ми бяха съобщили, че е приключила.
За капак пак беше и януари. И както тези дни каза един социален антрополог,
„постманийното състояние на държавата продължава" -ше.
Единствената ми надежда сега е в депресивните капризи на времето.
Вместо сняг тук валя градушка. После се оплези и дъга.
Дано и това е симптоматично. Защото останалото е „дежа ву".
А когато то започне нагло да се повтаря и да стряска делниците ни, става дума за диагноза.
Тежка диагноза.
