Стоян Михайловски е роден в град Елена на 7 януари 1856 г. Син е на Никола Михайловски и племенник на Иларион Макариополски. Първоначално учи в Търново (1865-1868), а през 1872 г. завършва френския султански лицей „Галатасарай“ в Цариград.
От 1872 до 1874 г. е учител в Дойран. През 1875 г. заминава за Франция, за да следва право в университета в Ек сан Прованс.
След Освобождението работи като адвокат и съдия в Свищов. През 1880 г. става главен редактор на вестник „Народний глас“ в Пловдив, а по-късно е назначен за началник на отделение в българското Министерство на външните работи. Отново заминава за Франция, където през 1883 г. довършва прекъснатото си образование по право.
Става главен секретар на Министерството на правосъдието. През 1887 г. е назначен за член на Русенския апелативен съд. Две години по-късно е учител по френски език в Русенската мъжка гимназия.
През 1886 г. е избран за депутат в Третото Велико Народно събрание. Става извънреден преподавател по френски език в Юридическия и в Историко-филологическия факултет и доцент по всеобща литературна история в Софийския университет.
От 1892 г. е дописен член, а от 1898 г. действителен член на Българското книжовно дружество /БАН/. През периода 1894 - 1896 г. отново е депутат в Осмото Народно събрание.
Животът на Стоян Михайловски е едно безкрайно сражение, в което той влиза смело в схватка с всичко пошло, ретроградно и низко. Вместо бойна сабя в ръката си държи безпощадно огнено перо, което оставя такива остри рани в душите на противниците му, че малко от тях се решават отново да се изправят срещу него.
“Еленският пройдоха”, както го наричат засегнатите от неговите злъчни фейлетони парвенюта и корумпирани политици, не се страхува да кръстоса шпаги с самия княз Александър Батенберг, който се мъчи да прикрепи България към тевтонската колесница на Хабсбургите.
Безспорният му публицистичен дар и ораторското му майсторство го издигат върху гребена на обществено-политическата вълна.
Безпощадната му ирония към героите на новото време намира място във великолепните му сатирични стихове и басни. В тях с пълна сила се разкрива нравствения максимализъм и нетърпящата компромиси, позиция на автора срещу политическите Велзевули, пръкнали се на политическата сцена, като гъби след дъжд, които разиграват съдбата на България като на комар.
Стоян Михайловски се обявява срещу всички, които си служат с подлост и измама, за да се докопат до “кокала” на властта, поставяйки теснопартийните си интереси над националните идеали.
Поетът дълбоко е огорчен от тогавашната интелигенция, преследваща користни цели и земни наслади, отдала се на леност и духовна пустота, интелигенция която чупи угоднически гръбнак пред Европа и се срамува от собствения си народ. Като убеден патриот, той предлага независим път на развитие на България, като единствената вярна рецепта за нейния просперитет и благоденствие.
Противоречивата му и сложна личност дава отпечатък и върху неговото творчество. В него борбеността и гневният му протест срещу диктаторския режим на Стефан Стамболов, потъпкващ всяко инакомислие, се римуват с религиозният песимизъм и идейна безпътица, която особено се засилва в края на неговия живот.
Независимо, че над главата му виси дамоклевият меч на безработицата и глада, той се опълчва срещу монарха и партизанската върхушка от гешефтари, финансови акули, и безскрупулни службогонци.
Плод на своебразният му бунт срещу своеволията на властимащите са басните му “Орел, рак и щука”, “Куко и пипе”, “Бухал и светулка””Магаре и славей” и други.
Сардонистичният му смях и езоповският език предизвикват злоба в осмиваното от него светско общество. То познава себе си в нарисуваните с такава безпощадност и жесток реализъм образи, но народът го обича, защото той разкрива истинското положение, което е от турско по-лошо.
С титанична ярост на духа, Михайловски, изобличава тунеядската камарила от безгръбначни лакеи и хитри треперчовци, които живеят върху гърба на народа. Не по-малка е иронията му и към Кобурга, когото нарича “Дон Пую Бразилски “, заради отношението му към България като към “ловен фамилен парк”!
Гербът на този български Макиавели е кол и въже, а философията му е човек за човека е вълк! Като независим интелектуалец, Михайловски се стреми да не попада в онази кохорта от цинични и послушни словоблудници и драскачи, която се върти около дворцовата камарила и пее възторжени дитирамби и панагерици за нея.
Освен, че е един от законодателите в българската сатира, той е и възторжен певец на българщината, който ни остави незабравимия химн на солунските първоучители Кирил и Методии “Върви народе възродени”. С него всяка година на 24 май започват празниците на славянската писменост и българската култура.
Тази възторжена ода му спечелва място в сърцето на всеки българин, който люби род и родина. Само нея да беше написал, пак щеше да остане завинаги в народната памет, защото всяка година в края на май , когато природата се възражда за нов живот и тържествува по села и градчета, от връх Тумба до Резовска река и от Айдемир до Алтафар, хората пеят тази извечна и свята българска песен.
Най-българската песен!
От 1872 до 1874 г. е учител в Дойран. През 1875 г. заминава за Франция, за да следва право в университета в Ек сан Прованс.
След Освобождението работи като адвокат и съдия в Свищов. През 1880 г. става главен редактор на вестник „Народний глас“ в Пловдив, а по-късно е назначен за началник на отделение в българското Министерство на външните работи. Отново заминава за Франция, където през 1883 г. довършва прекъснатото си образование по право.
Става главен секретар на Министерството на правосъдието. През 1887 г. е назначен за член на Русенския апелативен съд. Две години по-късно е учител по френски език в Русенската мъжка гимназия.
През 1886 г. е избран за депутат в Третото Велико Народно събрание. Става извънреден преподавател по френски език в Юридическия и в Историко-филологическия факултет и доцент по всеобща литературна история в Софийския университет.
От 1892 г. е дописен член, а от 1898 г. действителен член на Българското книжовно дружество /БАН/. През периода 1894 - 1896 г. отново е депутат в Осмото Народно събрание.
Животът на Стоян Михайловски е едно безкрайно сражение, в което той влиза смело в схватка с всичко пошло, ретроградно и низко. Вместо бойна сабя в ръката си държи безпощадно огнено перо, което оставя такива остри рани в душите на противниците му, че малко от тях се решават отново да се изправят срещу него.
“Еленският пройдоха”, както го наричат засегнатите от неговите злъчни фейлетони парвенюта и корумпирани политици, не се страхува да кръстоса шпаги с самия княз Александър Батенберг, който се мъчи да прикрепи България към тевтонската колесница на Хабсбургите.
Безспорният му публицистичен дар и ораторското му майсторство го издигат върху гребена на обществено-политическата вълна.
Безпощадната му ирония към героите на новото време намира място във великолепните му сатирични стихове и басни. В тях с пълна сила се разкрива нравствения максимализъм и нетърпящата компромиси, позиция на автора срещу политическите Велзевули, пръкнали се на политическата сцена, като гъби след дъжд, които разиграват съдбата на България като на комар.
Стоян Михайловски се обявява срещу всички, които си служат с подлост и измама, за да се докопат до “кокала” на властта, поставяйки теснопартийните си интереси над националните идеали.
Поетът дълбоко е огорчен от тогавашната интелигенция, преследваща користни цели и земни наслади, отдала се на леност и духовна пустота, интелигенция която чупи угоднически гръбнак пред Европа и се срамува от собствения си народ. Като убеден патриот, той предлага независим път на развитие на България, като единствената вярна рецепта за нейния просперитет и благоденствие.
Противоречивата му и сложна личност дава отпечатък и върху неговото творчество. В него борбеността и гневният му протест срещу диктаторския режим на Стефан Стамболов, потъпкващ всяко инакомислие, се римуват с религиозният песимизъм и идейна безпътица, която особено се засилва в края на неговия живот.
Независимо, че над главата му виси дамоклевият меч на безработицата и глада, той се опълчва срещу монарха и партизанската върхушка от гешефтари, финансови акули, и безскрупулни службогонци.
Плод на своебразният му бунт срещу своеволията на властимащите са басните му “Орел, рак и щука”, “Куко и пипе”, “Бухал и светулка””Магаре и славей” и други.
Сардонистичният му смях и езоповският език предизвикват злоба в осмиваното от него светско общество. То познава себе си в нарисуваните с такава безпощадност и жесток реализъм образи, но народът го обича, защото той разкрива истинското положение, което е от турско по-лошо.
С титанична ярост на духа, Михайловски, изобличава тунеядската камарила от безгръбначни лакеи и хитри треперчовци, които живеят върху гърба на народа. Не по-малка е иронията му и към Кобурга, когото нарича “Дон Пую Бразилски “, заради отношението му към България като към “ловен фамилен парк”!
Гербът на този български Макиавели е кол и въже, а философията му е човек за човека е вълк! Като независим интелектуалец, Михайловски се стреми да не попада в онази кохорта от цинични и послушни словоблудници и драскачи, която се върти около дворцовата камарила и пее възторжени дитирамби и панагерици за нея.
Освен, че е един от законодателите в българската сатира, той е и възторжен певец на българщината, който ни остави незабравимия химн на солунските първоучители Кирил и Методии “Върви народе възродени”. С него всяка година на 24 май започват празниците на славянската писменост и българската култура.
Тази възторжена ода му спечелва място в сърцето на всеки българин, който люби род и родина. Само нея да беше написал, пак щеше да остане завинаги в народната памет, защото всяка година в края на май , когато природата се възражда за нов живот и тържествува по села и градчета, от връх Тумба до Резовска река и от Айдемир до Алтафар, хората пеят тази извечна и свята българска песен.
Най-българската песен!
