С Учредителното събрание във Велико Търново - 10 февруари - 16 април 1879 година се поставя началото на парламентарния живот в освободена България. То е свикано на основание чл. 4 на Берлинския договор и в него участват 229 депутати (по избор, по право и назначени).
Вместо препоръчания от Берлинския конгрес Органически устав, народните представители изработват Търновската конституция, която подписват на 16 април 1879 година, която се състои от 169 члена, подредени в 22 глави.
Тя провъзгласява Третата българска държава за конституционна монархия с еднокамарен парламент.
Основният български закон предвижда разделение на трите основни власти - законодателната, изпълнителната и съдебната. Според чл. 85 „Представителството на Българското Княжество се заключава в Народното събрание, което бива: Обикновено и Велико".
Парламентът заедно с княза получава правомощията на законодателната власт. По нареждане на монарха министрите внасят законопроектите в Народното събрание, а след гласуването им те подлежат на утвърждаване от княза.
Според чл.8 на Търновската конституция лицето на княза е „свещено и неприкосновено", а това положение го освобождава от всякаква гражданска и наказателна отговорност.
Основният закон позволява на монарха да разпуска Народното събрание, да уволнява неудобните му министри и по такъв начин да манипулира правителството и парламента.
Още на следващия след приемането на конституцията ден - 17 април 1879 г., Учредителното събрание започва да работи като Първото велико народно събрание с една задача - избор на държавен глава.
Петербург предлага 22-годишния подпоручик и немски принц Хесенски, Александър Йозеф фон Батенберг. На 26 юни 1879 г. княз Александър полага клетва пред ВНС. На 5 юли той назначава първото българско правителство, ръководено от консерватора Тодор Бурмов.
Така започва новата българска история.
