Иван Сухиванов е един от най-известните бургаски творци. През годините е създал едни от най-въздействащите стихове в съвременната българска поезия.
Въпреки признанието и многобройните награди , които е спечелил, Иван Сухиванов смята, че в днешно време поетите и писателите у нас трудно оцеляват в блатото на бездуховността.
Около празника на славянската писменост поетът се съгласи да сподели своите виждания за силата на словото, за мисията и за мъките на твореца у нас.
В днешно време мисия или мазохизъм е да се пише поезия или проза в България?
Мисля, че не е толкова мазохизъм, колкото „дон кихотство". Така е по-правилно да се каже. Малко сме си изгубили мисията, понеже и тук има криза. Има свиване на самия език, по-малко хора го говорят, все по-малко хора правилно го говорят. Оттам разбират по-трудно и писателя. Говоря за писатели, които се стремят да усувършенстват езика и себе си покрай писането.
Означава ли това, че зейва нещо като пропаст между младите хора, между поколенията и писателите, които се опитват да развиват езика?
Пропаст едва ли...много е опростен в момента езикът. Свежда се до някакви фрази , общи и дори не са заучени.Нещо от типа на „много яко" и ей такива неща. Езикът има и състояния. По времето на Яворов езикът е бил в по-добро състояние, въпреки че е нямало такава образователна система.Сега сякаш е по-ограничен.Самото население не го практикува в цялото му многообразие.
Защо се е стигнало дотук. Зарад и езикови реформи, заради глобализацията, заради размиване на културните граници?
Според мен глобализацията не е лош процес, защото ни отваря към света. Обаче не трябва да оставяме родното. Кирилицата е третата азбука в ЕС и трябва да се гордеем с това. Мисля ,че причината е в образователната система, тъй като там са профанизирани нещата. Участ се ненужни неща, а употребата на езика е най-важното.В древен Китай е имало специални пазители на езика и за да минеш в по-горна каста, е трябвало много добре да владееш езика. Днес това у нас го няма.
Така излиза, че хора, които не са прочели повече от една книга, у нас могат да учат останалите?
Като се види в сегашното правителство колко са четящите...Например министърът на културата смята, че Творецът- Бог е скулптор, защото Бог е направил човек от кал. Аз мисля ,че Бог е по-скоро Словото, както пише в Библията. Бог е слово и Словото е Бог. Така че хората на словото трябва да са на почит, а не хората, които са създали кални човечета.
Все пак мазохизъм ли е един българин да пише поезия или романи и да остава неразбран?
В личен план е наистина ...е измъчване. Като се погледне от гледна точка на авторските права, ние просто нямаме ...това си е професия в крайна сметка, не е само мисия, неузаконено е в България всичко по отношение на словото. Така човек упорства и отстрани изглежда като мазохизъм, защото няма перспектива.
А престижно ли е един интелектуалец да бъде писател или поет в България днес?
Мисля, че е престижно. Ние сме като в руската традиция, където писателят е равностоен на Бог. Писателят освен всичко друго е и общественик. В днешно време това като че ли залиня. Обратно виждаме, че други хора са на гребена на вълната. Дори мнението на писателя няма никакво значение.
При една от българските национални катастрофи хората се събрали пред дома на Вазов, за да им даде утеха и сила. Днес може ли народът така да потърси български писател или поет по този начин?
Знаем този случай. Спонтанно се събрали пред дома на Вазов, а не пред двореца. Вместо да отидат пред министерството, те отишли пред дома му и той се появил разплакан на балкона и какво да им каже...хм...днес може да се съберат, но само да не излезе този творец доносник на Държавна сигурност, което днес е много често срещано.
А каква е обществената тежест и авторитет на творците в Бургас?
Има много отчетлив стих на Христо Фотев. Той явно е съзнавал какъв проблем е да живееш в провинцията. Той е казал „Аз вървя срещу теб провинциална митология", т.е тук има една жилава бургаска митология, което Фотев е чувствал като тежест. Не съм го създал аз термина „фоткане", защото приписват авторството на мен, но не съм аз.Той е имал предвид точно това. Хора, които излизат с неговото име, пишат се негови приятели и така...особено след смъртта му. А реално той се е чувствал като риба на сухо в Бургас. Значи тук има един синдром на напускането. При Недялко Йорданов го има. Недялко искаше да ходи да живее в Ямбол. Фотев също. Аз съм го чувал да казва „Защо не отидох да живея в Ямбол"...не знам какъв е този синдром, но от време на време хваща бургаските автори.
