Близо 100 години след „раждането" на Бай Ганьо, неговите внуци оживяват в книгите на д-р Живка Шамлиева - „Бай Ганьо в рая" и „Внуците на Бай Ганьо". Шамлиева определя себе си като лекар по образование, но писател по призвание. Споделя, че голяма част от живота си е прекарала извън България - в Германия и Франция, но никога не е прекъсвала емоционалната си връзка с родината. Именно това я провокира да се порови из нравите на българина днес и да го сравни с онзи, понякога комичен, но много истински образ на Бай Ганьо, който Алеко Константинов създава преди повече от век.
„Много мои приятели преди време ми казваха „Как може да пишеш за Бай Ганьо, това е толкова остаряла тема? Гениалният Алеко писа за него, сега и ти". Дума не може да става да наподобявам дори гениалното перо на Алеко, обаче си позволих да пиша и то не толкова за самия Бай Ганьо, колкото за неговите внуци, защото Бай Ганьо превъплътен във внуците си, не коренно, но е много различен от Алековия герой. Става дума за манталитета на Ганьовите внуци, които са много по-порочни от дядо си, които обогатиха неговата нравствено-поведенческа палитра, която Алеко описа, защото поведението на Байганьовите внуци има черти, които Бай Ганьо дори нямаше", посочва авторката.
Д-р Шамлиева е на мнение, че Бай Ганьо винаги е изтъквал това, че е българин, независимо дали в повечето случаи попада в комични ситуации. Днес обаче все повече българи, пръснати по света, не искат да признаят коя е родината им.
„В книгата на Алеко Константинов за Бай Ганьо, когато отиват на изложението в Прага и нашите оратори все говорят за чешките герои и Бай Ганьо дърпа нашия оратор и му казва: „ Абе, стига с тия чехи, кажи нещо и за нас, кажи за Филип Тотя, за Крума Страшний, па изпей и една българска песен". Бай Ганьо демонстрира и патриотизъм, той се гордее, че е българин. А аз живея от 50 години извън България, всяка година си идвам, защото искрата на българщината ми чуждите ветрове не успяха да я погасят, но при моя престой в чужбина аз виждам колко наши сънародници не се гордеят с това, че са българи. Най-голяма мъка съм изпитвала, когато има в чужбина прекрасни наши българи, с които може да се гордеем, но те не се манифестират дори като българи. Бай Ганьо не беше чуждопоклонник, докато внуците му са чуждопоклонници до така степен, че загърбват българското и прегръщат чуждото.
Келепирът на Бай Ганьо малко или много за онова време е бил нещо срамно, но келепирджилъкът на внуците му е много по-мощен".
С тъга лекарката по образование и писател по призвание признава, че Алековият герой би се разплакал, ако види днес внуците си.
„Внуците живеят при коренно различни условия от Бай Ганьо, които са много по-благоприятни, защото научно-техническият прогрес им даде възможност - култура, битови придобивки, но те не го облагородиха. В този смисъл, ако Бай Ганьо беше жив, щеше да му се плаче, виждайки своите внуци".
В думите на д-р Шамлиева се прокрадва и оптимистична нотка, че както Бай Ганьо не е събирателен образ на целия български народ, така и внуците му не са всички днешни сънародници.
