Днес сладоледът е един от символите на лятото, но преди векове е бил истински лукс. Причината била проста – липсвал надежден начин за съхранението му. Дори Джордж Вашингтон не пестял средства за любимия десерт. През лятото на 1790 г. той платил 200 долара за сладолед – сума, която по днешни оценки се равнява на над 7200 долара, според Международната асоциация за млечни храни.
С навлизането на механичното охлаждане в началото на XIX век сладоледът постепенно станал по-достъпен. Нов проблем обаче се появил пред уличните търговци – как да сервират десерта бързо и евтино.
Първоначално решението било т.нар. „penny licks“ – малки стъклени чашки, за които клиентите плащали по едно пени. В тях се слагала топка сладолед, а след като я изядат, чашката се връщала на продавача за следващия клиент.
Тази практика обаче била далеч от хигиеничната. Чашките можели да бъдат само изплаквани, а понякога дори не били почиствани, преди да бъдат използвани отново. Освен това стъклото често се чупело. Заради опасенията от разпространение на болести Лондон забранил използването на тези съдове през 1898 г.
Именно тогава се появила идеята сладоледът да бъде сервиран в съд, който може да бъде изяден.
През 1902 г. Антонио Валвона, италиански производител на сладолед, живеещ в Манчестър, получил американски патент за метална форма, предназначена за изработването на ядливи чашки от тесто, подобни на гофрети. Изобретението бързо започнало да се продава както в Европа, така и в САЩ.
Само година по-късно търговецът на сладолед от Ню Йорк Итало Маркиони патентовал подобна идея. На неговото име се свързва и създаването на сладоледения сандвич.
Истинският пробив обаче дошъл през 1904 г. по време на Световното изложение в Сейнт Луис. Именно там сладоледената фунийка придобила формата, която познаваме днес, и започнала бързо да набира популярност.
Сред хората, сочени за нейни създатели, е Ърнест Хамви – млад сирийски имигрант, който продавал традиционен арабски десерт, наречен залабия. Неговият павилион бил в непосредствена близост до този на продавач на сладолед, който останал без хартиени чашки. Тогава Хамви навил своите сладки изделия във формата на конус, за да могат да бъдат използвани като съд за сладоледа.
Идеята се оказала успешна. Получените „рога на изобилието“ се превърнали в хит, а няколко години по-късно названието било съкратено до просто „фунийка“. Хамви основал собствена компания и производството постепенно започнало да се механизира, заменяйки ръчното навиване.
В началото на 40-те години се появила и вафлената фунийка с по-мека, подобна на кекс текстура. По това време сладоледът вече се превръщал в масов продукт, а популярността му растяла заедно с развитието на големите вериги за сладолед.
Днес обаче американците консумират по-малко сладолед, отколкото преди няколко десетилетия. През 1984 г. средностатистическият американец е изяждал около 8,1 килограма обикновен сладолед годишно. През 2024 г. количеството вече е спаднало до 5,4 килограма.
Въпреки това сладоледената фунийка остава едно от най-разпознаваемите летни удоволствия – десерт, чиято история започва като лукс за заможните и постепенно се превръща в нещо, което може да бъде купено почти навсякъде.
