1828 г. австрийският композитор Франц Шуберт изнася единствения си публичен концерт. Композиторът е сочен за един от основоположниците на романтизма в музиката.
Когато е петгодишен Шуберт получава първите си уроци по цигулка от баща си. На 11 години започва да пее в придворния хор, след като една година преди това е написал първото си произведение. Там се запознава с бъдещи дългогодишни приятели като Йозеф фон Шпаун, Алберт Щадлер и Антон Холцапфел. Получава разнообразно музикално обучение под ръководството на Венцел Руцицка и по-късно Антонио Салиери.
Завършва учителска семинария (1813-1814 г.) и работи като помощник-учител при своя баща до 1818 г., след което се отделя от семейството си. Няколко години Шуберт се препитава с уроци по музика и се опитва да получи щатна държавна длъжност на музикант, но не успява. През този период той печели твърде малко и е принуден да живее при свои приятели - композитори, поети и други интелектуалци.
Шуберт е автор на над 600 солови песни по стихове на Гьоте, Фридрих Шилер, Хайнрих Хайне и др., 9 симфонии (най-известна от които е осмата - „Недовършена”), около 20 опери, 17 увертюри, 15 струнни квартета, камерни ансамбли (клавирен квинтет „Пъстървата”), клавирни творби - сонати, валсове, фантазии, емпромптюта, музикални моменти, дивертименти, фуги, ронда, скерца, вариации, като и произведения с танцов е маршов характер - намски лендлери, екосези, галопи, менуети, полонези и др.
Любопитен факт е, че Шуберт не е бил виртуоз и не е успявал да представя лично огромния си брой произведения. Макар че имал прекрасен глас, той не пеел. На пиано свирел нежно и мелодично, но не концертирал и не бил познат на широката публика. Започва да издава музикалните си произведения през 1821 г.
Ето защо много от неговите големи инструментални произведения са изпълени за първи път десетилетия след смъртта му - примерно „Голямата” симфония в до мажор за пръв път е изпълнена под диригентството на Феликс Менделсон Бартолди през 1839 г., „Недовършената” симфония - през 1865 г. Тя е композирана още през 1822 г., но е открита едва през 1860 г.
1908 г. на остров Принц Едуард са забранени всички автомобили. Островът е една от десетте провинции на Канада.
Островът е обитаван от древни времена от племена от индианския народ микмак, които го наричат Епеквикт, което в превод означава „почивка върху вълните”. Северното крайбрежие е открито на 1 юли 1534 г. от френския мореплавател Жак Картие по време на първото му плаване за търсене на т.нар. „Северозападен проход”, който нарича острова Ил дьо Сен Жан.
През следващите 200 години европейски, преди всичко френски преселници-рибари се настаняват на острова, създават свои селища и развиват земеделие и риболов.
В периода от 1745 до 1758 г. на острова се провеждат няколко сражения между английските войски и френския гарнизон базиран в Порт ла Жое (сега Шарлъттаун). В крайна сметка с договорът от Париж от 1763 г., който слага края на Седемгодишната война островът преминава под владението на Англия и става нейна колония. Първият британски губернатор на острова става Уолтър Патерсън, който е назначен на този пост през 1769 г. Той провежда политика, целяща изгонването на френските заселници и преселването на нови ирлански имигранти. Неофициално по това време островът се нарича Нова Ирландия.
През 1787 г. Патерсън е уволнен и за негов приемник е назначен Едмънд Фанинг, който остава на този пост до 1804 г. По настояване на новия губернатор остров Ил дьо Сен Жан с декрет на британския крал от 29 ноември 1798 г. е преименуван на остров Принц Едуард в чест на командващия по това време английски войски в Северна Америка принц Едуард Август, херцог на Кент, четвърти син на крал Джордж III.
През септември 1864 г. остров Принц Едуард е домакин на конференцията, която три години по-късно провъзгласява образуването на Канадската конфедерация. През 1871 г. Великобритания започва изграждането на жп линия на острова, строителството на която скоро е прекратено и местните заселници са силно разочаровани от колониалното правителство. Започват се преговори с американска компания, която да завърши строителството, но много скоро става ясно, че САЩ проявяват експанзионистична политика спрямо малкия остров.
Организиран е инициативен комитет, който провежда преговори с новата конфедерация Канада, която се съгласява да завърши изграждането на жп линията, изкупуването на външния дълг на колонията и освобождаването на местното население от данъци за известен период от време. На 1 юли 1873 г. бившата британска колония Остров Принц Едуард официално е приета за отделна провинция в състава на Канада.
Днес остров Принц Едуард се слави като една от най-красивите провинции на Канада. Крайбрежието на Принц Едуард е комбинация от дълги плажове, дюни, стръмни брегове изградени от червеникави на цвят пясъчници, блата, заливи и полуострови. Затова и провинциалното правителство е приело строги закони за опазване, съхраняване и обновяване на околната среда, сред които и специални закони за планиране на залесяването и контрола на земеползването. На острова има създадени 16 провинциални парка и един национален парк - Гринуич.
В провинцията са приети строги правила за стопанисването на земята, като има забрана за продажбата на земя и брегова линия на чужди граждани и фирми и е наложен ограничен лимит за големината на стопанствата - до 400 ха на фермер и до 1200 ха на фирма.
Друга интересна особеност на острова е, че със закон от 1976 г. е забранено използването на алуминиеви и пластмасови кутии и бутилки за еднократна употреба за бира, безалкохолни напитки и консерви. Използват се единствено стъклени съдове за многократна употреба. Част от тази забрана е вдигната през 2008 г.
1969 г. в Космоса е пуснат първият съветски метеорологичен спътник „Метеор-1”.
Спътникът е изстрелян от космодрума в Плисецк. Той става първият спътник, който предава на Земята данни за състоянието на атмосферата и снимки във видимия и инфрачервения диапазон. Апаратът има две камери и инфрачервен радиометър, който предавал данни за промените във времето на планетата.
След малко повече от година след изстрелването му обаче връзката е изгубена. И въпреки това космическият обект с маса 1400 кг „се задържал” там цели 43 години. През март 2012 г. спътникът падна в Антарктида.
1995 г. влиза в сила Шенгенския договор. Шенгенското споразумение е договор между държави от Европа за премахване на граничния контрол на вътрешните граници и за единна визова система. Целта на споразумението е да премахне граничните контролно-пропускателни пунктове в шенгенското пространство и да съгласува контрола по външните граници.
Подписано е на 14 юни 1985 г. на борда на кораба „Принцеса Мария-Астрид”, в Шенген, Люксембург (град край границата с Франция и Германия) между 5 от тогавашните 10 страни членки на Европейската общност - Белгия, Западна Германия, Люксембург, Нидерландия, Франция. Пълното прилагане на Шенгенското споразумение започва от юли 1995 г. с премахване на контрола по границите между шест от подписалите споразумението страни.
В Шенгенското споразумение се включват по-късно и други европейски страни, включително и нечленуващи в Европейския съюз. Днес в него участват общо 25 държави: Австрия, Белгия, Германия, Гърция, Дания, Естония, Исландия, Испания, Италия, Латвия, Литва, Люксембург, Малта, Нидерландия, Норвегия, Полша, Португалия, Словакия, Словения, Унгария, Финландия, Франция, Чехия, Швейцария и Швеция, като образуват т.нар. Шенгенско пространство или Шенгенска зона.
1999 г. компютърният червей „Мелиса” започва да заразява електронните пощи през интернет. Любопитен факт е, че „Мелиса” не нанася непоправими големи вреди на интернет, но е един от първите компютърни вируси, получил публичност.
През пролетта на 1999 г. Дейвид Л. Смит създава компютърен вирус базиран на Microsoft Word macro. Той прави вируса така, че да се разпространява чрез съобщения по електронната поща. Смит кръщава вирусът „Мелиса” на екзотична танцьорка от Флорида.
Мелиса кара получателите си да отворят документ с имейл съобщение като „Ето документа, който искаше, не го показвай на никой друг”. Веднъж активиран, вирусът се размножава и изпраща себе си на първите 50 човека от имейл адресите на жертвата. Разпространява се бързо след като Смит го пуска по света. ФБР започва да се интересува от работата на Смит - според тяхно изявление, вирусът Мелиса „ причинява щети на правителствени и частни мрежи”. Увеличаването на имейл трафикът принуждава някои компании да спрат програмите си.
След доста дълъг процес, Смит губи делото си и получава присъда от 20 месеца затвор. Съдът му налага глоба от 5000 долара и му забранява достъп до компютър без съдебно разрешение.
Компютърните вируси съществуват от много години - още през 1949 г. ученият Джон вон Нюмън изгражда теорията, че саморазмножаваща се програма е възможна. Компютърната индустрия е била на няма и десет години и вече някой е открил как да и създава проблеми. Но все пак отнема няколко десетилетия преди програмисти (хакери) да започнат да правят вируси.
Студентът Фред Коен е бил първият, описал саморазмножаващите се програми, направени за да модифицират компютрите като вируси. От там идва и названието им. В началото вирусите са зависели от хората, за да се разпространят на други компютри и всъщност прехвърлянето на вируси не е било истински проблем до преди появата на модемите.
2000 г. на президентските избори в Русия за президент на страната е избран Владимир Путин.
След 1996 г. Путин се премества в Москва и заема второстепенни постове в администрацията на Борис Елцин. От 1997 г. става заместник на завеждащия администрацията на Кремъл. През 1998 г. е назначен за директор на Федералната служба за сигурност на Русия, наследникът на КГБ. Докато е на този пост, олигархът Борис Березовски се прочува с извършваното от него финансиране на уахабитската секта в Чечня, ръководена от Шамил Басаев, която към тогавашния момент се бори за свалянето на умерения президент на републиката Аслан Масхадов и е отговорна за значителен терор спрямо Русия. Въпреки високия пост и широки правомощия, Путин не предприема никакви действия спрямо олигарха и неговата дейност в Чечня.
През март 1999 г. става и секретар на Съвета за сигурност на Русия, а през август - министър-председател. От декември същата година изпълнява длъжността на президент. Първоначално Путин става временен президент на Русия на 31 декември 1999, като сменя Борис Елцин, а заема поста като титуляр на 7 май 2000 г. след проведените президентски избори. През 2004 г. е преизбран за втори мандат.
Поради конституционното ограничение на мандатите, през 2008 г. Путин слезе от поста и го предаде на наследника си Дмитрий Медведев, когото лично подбра и представи на руския народ като кандидат за президент. Няколко месеца по-късно Медведев назначи Путин за премиер.
През 2008 г. е сменен от Дмитрий Медведев на президентския пост и е назначен за министър-председател на Русия. През 2012 г. Владимир Путин отново печели президентските избори и от 7 май 2012 г. е за трети мандат президент на Русия.
В България:
1934 г. националният отбор по футбол на България за пръв път участва в световна квалификация и губи в София от Унгария с 1:4. Първият двубой изобщо на националния отбор е игран на 21 май 1924 г., във Виена, срещу отбора на Австрия.
Първото участие на България на международно спортно мероприятие е на Световното първенство през 1962 г. в Чили, но не успяват да преминат груповата фаза. Същата развръзка става и в Англия през 1966 г., Мексико през 1970 г., и ФРГ през 1974 г. Българският национален отбор успя да се класира за първия рунд в Мексико през 1986 г., въпреки че не спечелват нито един мач, но бяха победени на осминафинала от домакините Мексико.
1950 г. в София е проведен първият мач от българския турнир по аматьорски бокс „Странджа”.
Още през 1894 г. българското министерство на просвещението кани в страната 12 швейцарски учители по физическо възпитание, които въвеждат в учебните програми две нови дисциплини - гимнастика и френски бокс. След Първата световна война офицерите от окупационните войски донасят в България първите боксови ръкавици, а английски войници правят демонстративни мачове в София. Така стотици български младежи започват да изучават „благородното изкуство на самозащита”.
България става страна с авторитет в световния бокс през втората половина на 20 в. Боксьорът Борис Георгиев става първият български спортист, спечелил медал от Олимпиада. На игрите в Хелзинки през 1952 г. завоюва бронзов медал в категория до 75 кг, в която Олимпийски шампион става 17-годишен американец Флойд Патерсън.
България участва в първото Световно първенство по бокс за аматьори през 1974 г. в Хавана и от тогава е неизменно както сред участниците, така и сред медалистите. През 1982 г. в Мюнхен „мухата” Исмаил Мустафов става първият българин - световен шампион по бокс за аматьори.
България на два пъти е била домакин на Европейски първенства по бокс за аматьори - Варна през 1983 г. и Пловдив през 2006 г. София пък вече шест десетилетия е домакин на турнира „Странджа”.
