1655 г. холандският астроном Кристиян Хюйгенс открива Титан, най-големият естествен спътник на Сатурн. Титан е и втори по големина в Слънчевата система след Юпитеровия Ганимед. Любопитен факт е, че дори планетата Меркурий е по-малка от Титан.
Титан е наречен на титаните - великани от гръцката митология, сестри и братя на Кронос (гръцкият Сатурн). Това име, както и названията на още седем сатурнови спътника е предложено за пръв път от сина на откривателя на Уран Уилям Хершел - Джон Хершел - в една негова публикация през 1847 г. Преди Титан е бил наричан сатурновия спътник на Хюйгенс или шестият спътник на Сатурн.
Титан е единственият спътник, имащ значителна атмосфера. Тя е открита от Герард Кайпер през 1944 г. чрез използване на спектрография и е установено наличие на метан с налягане от 100 милибара. През 1979 г. спътникът е изследван от апаратите по програмата „Вояджър” и резултатите показват атмосфера с 50% по-голямо налягане от земната. Горният слой на атмосферата е непрозрачен и напълно скрива повърхността, на която се счита, че съществуват сравнително малки по размери басейни от течен етан.
Дебелата атмосфера на Титан отразява голяма част от слънчевата светлина обратно в космоса. Дори за спускаемия апарат „Хюйгенс” беше невъзможно да определи положението на Слънцето и за Сатурн също се счита че никога не е видим от повърхността на спътника. Съставените към 2005 г. карти на повърхността на Титан показват редуване на светли и тъмни терени, като се очертава светлата област, наречена Ксанаду, с големина приблизително колкото Австралия. Ксанаду е открита при изследвания в инфрачервения диапазон от телескопа „Хъбъл” и апарата „Касини-Хюйгенс” и нейния състав е неизвестен.
По време на близкия подход на „Касини” към Титан на 26 октомври 2004 г. беше разкрита повърхност покрита с много малко кратери и разделена на светли и тъмни ивици, показваща младата възраст на повърхността и терен вероятно породен от валежи на въглеводороди или вулканизъм. Към края на 2007 г., след над 30 облитания на Титан, учените посочват, че северния полюс е осеян с гигантски езера и морета.
1909 г. в Русия Мадам Алекс Попова е арестувана за над 300 убийства. Мистериозната мадам е жена на неопределена възраст и със загадъчна биография.
През 1879 г. тя създал в Русия „агенция”, която предлагала на жените да ги избави от жестоките им мъже срещу съответното заплащане. Историята разказва, че мадам Попова убила около 300 мъже, много от тях със собствените си ръце, с отрова или огнестрелно оръжие. Така натрупала значително състояние. Накрая обаче в една от нейните клиентки се пробудила съвестта и я издала на полицията.
Екзекутирана е чрез разстрел през 1909 г.
1957 г. с подписването на Римския договор от Западна Германия, Франция, Италия, Белгия, Нидерландия и Люксембург е създадена Европейската икономическа общност. Всъщност договорите от Рим са два.
С първия договор се създава Европейската икономическа общност (ЕИО), а с втория - Европейската общност за атомна енергия (Евратом). Това са първите международни организации, основани на принципа за наднационалност, след създаването на Европейската общност за въглища и стомана няколко години по-рано.
Договорите влизат в сила на 1 януари 1958 г., като в договора за ЕИО са внасяни многобройни поправки. Оттогава името е променено от Договор за създаване на Европейската икономическа общност на Договор за създаване на Европейската общност. Договорът за Евратом не е променян значително предвид чувствителността на европейската общественост относно атомната енергетика.
Договорите предвиждат създаването на общ пазар и постепенно сближаване на стопанската политика на държавите-членки (ЕИО), изграждането на мощна ядрена промишленост и насърчаването на процеса за мирно използване на атомната енергия (Евратом).
Наред с учредителните Договори от Рим е сключена конвенция относно общите за трите общности Европейски съд и Европейски парламент. Успешното развитие на Европейската общност за въглища и стомана създава база за по-нататъшно развитие на многостранната интеграция.
През 1955 г. е съставена комисия от правителствени представители под председателството на белгийският външен министър Пол-Анри Спаак. Комисията е упълномощена да изготви доклад за понататъшни стъпки в посока интеграция в икономическата сфера. Великобритания, поканена на разговорите, се оттегля защото не вижда шансове да наложи своите виждания за създаване на свободна търговска зона. „Комисията Спаак” постига съгласие и договорите за създаване на Европейска икономическа общност и Европейска общност за атомна енергия се подписват на 25 март 1957 г. в Рим от шестте страни членки на ЕОВС и влизат в сила на 1 януари 1958 г.
Договорът за създаване на Европейската икономическа общност съдържа 314 текста, обхванати в четири групи и уводни разпоредби; 3 материални норми и 4 заключителни разпоредби. Договорът предвижда премахването на търговските бариери между участващите страни. Заедно с това се предвиждат единни външни мита, както и обща търговска политика.
Повечето от договорните условия са посветени именно на целта за създаване на митнически съюз и постепенното изграждане на общ пазар. Клаузите за координиране на икономическата и валутна политика, както и другите сфери, като например аграрната, транспортна или определени аспекти на социалната политика, остават твърде общи.
Договорът за създаване на Европейската общност за атомна енергия съдържа 255 текста, обхванати в четири групи. Договорите поставят началото на процеса на многонационална интеграция, който променя напълно политическия, икономическия и социалния живот на целия континент.
Създават се напълно нови по вид и съдържание институции, които са различни от тези на националната държава и непознати в международната политика. Европейските институции работят помежду си по уникален и неповторим начин. Наред с това те са подложени на постоянни промени в институционално, процесуално и съдържателно измерение.
1958 г. е проведен първият полет на канадския изтребител-прехващач Avro CF-105 Arrow. Това е първият от серия от пет тестови изтребителя, които успешно преминават изпитанията. Програмата обаче е закрита през 1959 г. от правителството на премиер-министъра Джон Дифенбейкър.
Скоро след Втората световна война на въоръжение в СССР се появяват стратегическите бомбардировачи, способни да пренасят ядрено оръжие и да достигат територии в Северна Америка и Западна Европа. За да се противостоят на тази заплаха, западните страни започват да разрабатват изтребители, способни да прехващат бобмардировачи, преди те да достигнат целите.
Компанията A.V. Roe Canada Limited, която вече е разработила първият канадски реактивен изтребител Avro CF-100, започва работа над нов свръхзвуков изтребител за Канадските ВВС, в началото на 50-те години.
След дълги обсъждания за вида на изтребителят, било взето решено да бъде оборудван с делта-крило, с огромна площ, но сравнително тънко. Площта дава възможност за побиране на достатъчен запас гориво в резервоарите в крилата. На новата машина се предполагало да се използват съвсем новите двигатели „Orenda TR.9”. Горещи дискусии между Avro и КВВС за характеристиките на новата машина довели до появата на прехващач с кодово име AIR 7-3, през април 1953 г.
На изтребителя се предполагало разполагането на система за управление на оръжията MX-1179, производство на Hughes Aircraft, в комплект с ракети въздух-въздух AIM-4 Falcon с топлинно и радиолокационно управляеми глави.
През декември 1953 г. проекта получава фининсиране в размер на 26 млн. долара за стартиране на проекта и създаването на тестов образец. Първоначално на проекта не се отделяло голямо внимание, но през 1954 г., след приемането на въоръжение в армията на СССР на реактивния бомбардировач М-4 и успешните изпитания на съветската водородна бомба, приоритета рязко е променен. През март 1955 г. компанията производител получава около 260 млн. долара за построяването на пет изпитателни Arrow Mark 1 и последващо построяване на 35 серийни Arrow Mark 2.
Канадците произвеждат пет изтребителя CF-105 Arrow и на 25 март 1958 г. осъществяват първия успешен полет с тази машина. Редица причини обаче, свързани както с липсата на популярност на проекта, така и със сигурността на изтребителя, а и с политическите промени в Канада по това време, водят до края на CF-105 Arrow програмата и спиране на производство.
1992 г. космонавтът Сергей Крикальов се връща на Земята след близо 10-месечен престой на борда на орбиталната станция „Мир”.
Руският космонавт е рекордьор по продължително пребиваване в Космоса с общо 748 денонощия от шест мисии извън Земята. Предишният рекорд принадлежеше отново на руснак - Сергей Авдеев, който за три качвания на станция Мир беше „навъртял” 747,59 денонощия.
През 1985 г. е избран за подготовка за космически полети, а на следващата година завършва курса по основна подготовка и е изпратен в групата по програмата за кораба многократно използване „Буран”. В началото на 1988 г. започва подготовка за своя първи полет с голям престой в космоса на станцията „Мир”. Тренировките включват и подготовка за излизане в открития космос, скачване с нови модули и към работата на втората съветско-френска научна експедиция.
Любопитен факт е, че Крикальов е наричан от мнозина „последният гражданин на СССР”, защото в периода 1991-1992 г. прекарва 311 дни, 20 часа и 1 минута на борда на станция „Мир” и докато се върне на Земята Съветският съюз се разпада.
„Союз ТМ-7” стартира на 26 ноември 1988 г. На станцията „Мир” остават около 26 дни, което е най-дългият престой на станцията на екипаж от шест човека. Крикальов остава заедно с Валерий Поляков и Александър Волков на борда на станцията. Поради това, че следващия екипаж се забавя те подготвили станцията за безпилотен полет и се завръщат на Земята - 27 април 1989 г. През 1990 г. Крикальов се готви за своя втори полет като член на дублиращия екипаж за осма основна експедиция на станция „Мир”.
През декември 1990 г. Крикальов започва подготовка за участие в деветата експедиция на станция „Мир”. „Союз ТМ-12” стартира на 19 май 1991 г. с командир Анатолий Арцебарски, бординженер Крикальов и първата британска космонавтка Хелън Шърман. По план завръщането на Крикальов е трябвало да бъде след около пет месеца, но през юли 1991 г. Крикальов се съгласява да остане на станцията като бординженер с другия екипаж (който трябвало да пристигне през октомври), тъй като следващите два полета са обединени в един. На 2 октомври 1991 г. мястото на бординженера в кораба „Союз ТМ-13” е заето от Токтар Абукиров, който не е подготовен за дълъг полет. Той и Франц Фибок, първия космонавт на Австрия, заедно с Арцебарски се завръщат на Земята на 10 октомври, а командирът Волков остава с Крикальов.
През октомври 1992 г. е един от двамата, които започват подготовка в НАСА за полет заедно с екипажа на STS-60. През април 1993 г. е обявен за основен кандидат. Крикальов участва в полета STS-60 - първият съвместен американо-руски полет на кораба за многократно използване „Дискавъри”. Крикальов е назначен в първия екипаж на Международната космическа станция и първи през декември 1998 г. посещава в кратка мисия (STS-88) МКС със совалката „Индевър”.
В България:
1971 г. е открит нефтохимическият комбинат край Плевен. Още през 50-те години се създава съвременна материално-техническа база, подготвят се специалисти, формира се квалифицирана работна ръка и се създават предпоставки за интензивно развитие на химическата промишленост в България.
Първите производства на българската химическа промишленост са от местни суровини - лигнитните въглища са основна суровина за производството на генераторен газ за синтез на амоняк, а от него на азотна киселина и азотни торове; сярната киселина се получава от пирит и отпадъчните газове от цветната металургия, а содовите продукти - от готварската сол от находището край Провадия и варовиците от района на Девня; основна суровина за производството на антибиотици в Разград са нишестето, царевичният екстракт и др., доставяни от селското стопанство.
Истински подем в химическата промишленост започва след 1960 г., когато започва използването на нефта и природния газ като суровина за химическата промишленост. Обособяват се нови заводи и комбинати, усвояват се нови продукти и изделия и се усъвършенства структурата на производството.
В периода 1961-1965 г. обемът на продукцията на химическата промишленост нараства над четири пъти. После химическата ни промишленост прави решителен скок в своето развитие през периода 1966-1970 г., който се нарича „Петилетка на химията, петилетка на органичния синтез”. Изграждат се нови мощности за производство на химически продукти - основни суровини за по-нататъшното развитие на химическата промишленост, за задоволяване потребностите на другите отрасли, за разширяване и задълбочаване химизацията на народното стопанство.
През този период нефтопреработвателните мощности се увеличават над два пъти. През 1966 г. се въвежда в експлоатация инсталация за производство на олефини - етилен , пропилен и др. А през 1968 г. - на ароматни въглеводороди - бензен, толуен и ксилен.
Интензивното развитие на химическата промишленост продължава и след 1970 г. Въвежда се в експлоатация вторият нефтохимически комбинат в Плевен. Внедряват се съвременни технологии за Производство на висококачествени масла, пътни и строителни битуми, твърди парафини, церезин и др.
Най-големите обекти през периода 1971-1975 г. са новите заводи за калцинирана сода и минерални торове в Девня и химическият комбинат за изкуствени влакна „Свилоза” в Свищов.
