14 август: Заловен е терористът Карлос Чакала

1040 г. шотландският крал Дънкан I е убит в битка срещу неговия братовчед и наследник Макбет. Шестгодишното му управление е белязано от неуспешни опити за териториално разширение на кралството на юг и север.

През 1039 г. Дънкан I настоява братовчед му Торфин Оркнейски да признае властта му над областта Кайтнис, което Торфин отказва да направи. В отговор на това Дънкан I назначава племенника си Модан за управител на областта и като му поверява войска, събрана от клановете в Атол, го изпраща да установи контрол над Кайтнис. По същото време Дънкан I започва война срещу Англия, възползвайки се от смъртта на Кнут Велики и настъпилата след него борба за властта между синовете му.

Нахлувайки в Северна Англия, Дънкан I обсажда Дърам, където претърпява съкрушителна загуба. Защитниците на Дърам успяват да избият войниците, с които Дънкан I атакува градските стени, и след като преминават в контранастъпление с кавалерията си, те унищожават и почти цялата шотландска пехота, принуждавайки оцелелите да бягат.

В задъненан улица се оказва и кампанията срещу Торфин Оркнейски, чиито значителни войски принуждават Модан, да вземе мъдрото решение за оттегляне. След провала при Дърам Дънкан I решава да се съсредоточи на север, където да атакува по море и суша.

Тези неуспехи не отказват Дънкан I, който този път нахлува в кралство Мъри, владение на Макбет, което говори за евентуален съюз, сключен между Макбет и Торфин. На 14 август 1040 г. новата армия на Дънкан I, чиято численост в източниците варира между пет и десет хиляди души, в това число и ирландски попълнения, атакува Торфин край Бърхед. В започналата битка първи са разбити ирландците, а последвалата атака, която Дънкан предприема, завършва неуспешно.

Според Оркнейската сага крал Дънкан I e убит от свои хора веднага след битката, близо до Елгин. По принцип смъртта му се приписва на Макбет, но сведенията са категорични, че Дънкан е убит в деня на битката, а няма доказателства Макбет да е бил там.

1880 г. приключва строителството на Кьолнската катедрала. През 1248 г., когато архиепископът на Кьолн Конрад фон Хохщаден поставя първия камък в основите на подобаваща за прочутите си реликви катедрала, започва един от най-дългите строежи в европейското строителство, завършен през 1880 г.

Всъщност строителството на катедралата „Свети Петър и Света Мария” трае от 1248 до 1437 г., както и през един по-късен етап от 1842 до 1880 г. От 1880 до 1884 г. кьолнската катедрала със своите 157 м е най-високата сграда в света. Построена е на мястото на старата каролингска катедрала на града, осветена през 873 г., която пък се е намирала върху основите на раннохристиянски храм.

Кьолн през Средновековието е бил един от най-богатите и политически могъщи градове в Свещената Римска империя. През 1164 г. Кьолнският архиепископ Райналд фон Дасел триумфално влиза с мощите на Тримата влъхви в Кьолн, които преди това се съхранявали в един от миланските манастири. Райналд фон Дасел ги получава от император Фридрих I Барбароса, като по този начин императорът се отблагодарил на архиепископа за военната помощ, която му осигурил при завладяването на Милано по времето на Италианския поход. За тях е изготвен специален саркофаг от злато, сребро и скъпоценни камъни.

Мощите са в ракла със стъклена рамка. Тя е възхитително златарско изделие от 12 в., приписвано на Вердюн.

Вътрешността поразява с размерите си - 144 м дължина, 45 м широчина и 43,5 м височина - и със своите декорации: статуи, фрески, барелефи и стъклописи. Пет големи витража в лявата част на страничния кораб представят живота на Дева Мария и св. Петър. Южно от деамбюлатора е прочутата скулптурна украса „Поклонението на влъхвите” от Стефан Лошнер.

През 1996 г. църквата е включена в списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Това е най-голямата готическа християнска постройка на територията на цяла Западна Европа.

1914 г. завършен е Панамския канал. Любопитен факт е, че строежът му приключва две години предсрочно. Но е открит официално едва на 12 юли през 1920 г.

Изкуствено прокопаният канал свързва Тихия океан с Атлантическия океан и разделя Северна от Южна Америка. Обявен е за едно от Седемте чудеса на модерния свят.

Строежът на Панамския канал е започнат отначало от френска компания, но известно време след нейния фалит с проекта се заемат САЩ и го завършват. Строежът на сегашното съоръжение трае от 1904 до 1914 г.

От построяването си до 1999 г. каналът се контролира от САЩ, след това - съвместно от САЩ и Панама и от 31 декември 1999 г. се управлява от специална панамска правителствена агенция.

1941 г. Уинстън Чърчил и Франклин Рузвелт подписват Атлантическата харта за следвоенно устройство на света. Тази среща между президента на САЩ Франклин Рузвелт и министър-председателя на Великобритания Уинстън Чърчил остава известна в историята като Атлантическата конференция.

Срещата се провежда на борда на хвърлите котви в Шип Харбър, Нюфаундленд, американски тежък крайцер „Огъста” и на британския линеен кораб на „Принцът на Уелс”. Там двамата държавни ръководители са пристигнали под прикритие. След като нахвърлят няколко варианта, последният е изпратен по радиовръзка с Лондон и Вашингтон, откъдето пристига одобрение. Не съществуват обаче подписани копия от споразумението.

Любопитен факт е, че приближен до Чърчил журналист свидетелства, че подписване не е имало въобще. Но за джентълмени това не е важно - тяхната дума е по-стойностна от документ с подписи и печати. И наистина никой от двамата никога не оспорва споразумението.

Атлантическата харта установява виждане за света след Втората световна война, въпреки че САЩ все още не са участници в нея. Организацията на обединените нации, Общото споразумение за митата и търговията, както и независимостта на британските и френските колонии след края на войната са производни на тази Атлантическа харта.

Основните принципи на Атлантическата харта са подкрепени на 24 септември от правителствата на Белгия, Чехословакия, Гърция, Люксембург, Холандия, Норвегия, Полша, Съветския съюз и Югославия (повечето от тях по това време в изгнание), както и от представители на организацията „Свободна Франция” на френския генерал Шарл Дьо Гол. С това на практика е направена важна крачка към създаването на Антихитлеристката коалиция.

Хартата служи за основа на Декларацията на Обединените нации, подписана на 1 януари 1942 г. от представителите на 26 страни, воюващи срещу Тристранния пакт, както и на Хартата на Обединените нации, подписана на 26 юни 1945 г. в Сан Франциско.

1945 г. Япония приема условията на съюзниците за безусловна капитулация. След сриването на Токио и атомните бомбардировки на Хирошима и Нагасаки японското правителство уведомява съюзниците, че капитулира безусловно, с което се слага край на японските надежди за почтен мир. Капитулациятата бележи края на Втората световна война.

Формално акта на капитулация е подписан в 10.00 ч. (токийско време) на 2 септември 1945 г. на борда на американския кораб „Мисури” в Токийския залив. С подписването на акта се слага край на Тихоокеанската война и Съветско-японската война.

Втората световна война си остава най-голямата и най-жестоката война в историята на човечеството. Участват 61 държави, военни действия се водят на териториите на 40 държави, на морски и океански театри.

1980 г. Лех Валенса е обявен за лидер на стачкуващите в Гданск работници. След този бунт практически се сформира профсъюзът „Солидарност” - първият независим синдикат в Съветския блок.

През август в корабостроителницата в полския град Гданск започва окупационна стачка. Протестът на полските корабостроители започва в обстановка на икономически затруднения и продоволствена криза. Всички напускат работните си места в знак на несъгласие с уволнението на кранистката Ана Валентинович. Прегрешението й било, че събирала недогорели свещи от местното гробище, за да направи нови свещи за паметника на над 50-те жертви от работническите демонстрации през 1970 г.

350 000 корабостроители настояват за правото на стачка и членство в свободни профсъюзи, за увеличение на заплатите, освобождаване на политическите затворници и край на цензурата. Техен водач става 37-годишният електротехник Лех Валенса.

На 1 септември лидерът на управляващата партия Едвард Герек отстъпва пред исканията им и освобождава арестуваните дисиденти. Мекушавият Герек е сменен от 53-годишния Станислав Каня, който от своя страна по-късно предава „командването” на държавата на ген. Войчех Ярузелски.

До началото на 1981 г. „Солидарност” вече има над 10 млн. членове. Икономическото положение в страната се влошава, протестите се разрастват и на 13 декември с.г. ген. Войчех Ярузелски обявява военно положение. „Солидарност” е разформирована, а повечето й лидери - пратени в затвора.

Валенса е освободен в края на 1982 г., а година по-късно получава Нобеловата награда за мир. През следващите години организацията му продължава съществуването си като нелегално опозиционно движение. През 1988 г. „Солидарност” е легализирана, а през август 1989 г. влиза в коалиционно правителство с комунистите, след като печели първите демократични избори в Полша. През 1990 г. Валенса е избран за президент. Той остава на този пост до 1995 г., когато по губи от кандидата на демократичната левица Александър Квашневски.

1992 г. с навлизането на грузинската армия в Абхазия започва Грузинско-абхазката война. Когато Съветският съюз започва да се разпада в края на 80-те години на 20 в., етническото напрежение между абхазците и грузинците се увеличава покрай стъпките на Грузия към извоюване на независимост. Много абхазци се противопоставят на това, страхувайки се, че независимостта на Грузия би означавала „грузинизиране”, и се опитват да прокарат идеята за отделянето на Абхазия като независима република.

Споровете бързо водят до избухване на насилие и на 16 юли 1989 г. в Сухуми 16 грузинци са убити, а 137 ранени, докато се опитват да се запишат в грузински университет, а не в абхазки. След няколко дни насилие, съветски войници възстановяват реда в града, а националистически настроените паравоенни са обвинени за провокирането на конфронтациите.

Грузия обявява своята независимост на 9 април 1991 г. и за неин пръв президент е избран бившият дисидент Звиад Гамсахурдия. Управлението на Гамсахурдия не се радва на подкрепата на народа и през декември грузинската гвардия под командата на Тенгиз Китовани обсажда сградата на правителството на Гамсахурдия в Тбилиси.

След няколко безуспешни месеца последният се принуждава да си подаде оставката през януари 1992 г. Неговото място е заето от Едуард Шеварднадзе, бивш съветски външен министър. Шеварднадзе наследява правителство, пълно с крайни грузински националисти, и въпреки че той сам не е етнически националист, за него се създава представа като за човек, подкрепящ правителствените дейци и властните водачи на преврата.

На 21 февруари 1992 г. Военният съвет, който управлява Грузия, обявява, че отменя съветската конституция и възвръща конституцията на Демократична република Грузия от 1921 г. Много абхазци тълкуват това като отмяна на техния автономен статут. Отговорът на абхазкото правителство не закъснява и на 23 юли 1992 г. е обявена независимостта на Абхазия, макар нито една държава да не признава този акт.

Грузинското правителство обвинява привържениците на Гамсахурдия за отвличането на вътрешния министър на Грузия и задържането му в плен в Абхазия и 3000 войници, за да възстановят реда. Тежките сражения между грузинските сили и абхазките полицейски части се водят във и край Сухуми. Абхазките власти отхвърлят твърденията на правителството в Тбилиси, като според тях това е само претекст за инвазия. След около едноседмични боеве и с цената на много жертви от двете страни, грузинските сили успяват да поемат контрола над по-голямата част от Абхазия и закриват местния парламент.

Конфликтът е в застой до юли 1993 г., когато абхазката милиция организира нападение над държания от грузинците град Сухуми. Столицата е обкръжена и обстрелвана, като Шеварднадзе е в града по това време. Въпреки че в края на юли е подписано примирие, то се нарушава с ново абхазко нападение от средата на септември. След 10 дни тежки сражения Сухуми пада на 27 септември 1993 г. Президентът на Грузия Шеварднадзе едва избягва смъртта след като се заклева да остане в града независимо от всичко, но в крайна сметка е принуден да избяга когато сепаратистки снайперист стреля по хотела, в който живее.

Грузинско-абхазкият конфликт все още не е разрешен, но е подписан договор за примирие на 15 май 1994. Военни сили за поддържане на мира на ООН са натоварени със задачата да наблюдават стриктното изпълнение на договора. Военни сили от ОНД пък имат мироподдържаща мисия.

1992 г. с указ на президента Борис Елцин в Русия започва масова (чекова) приватизация. Падането на комунистическия режим през 1991 г. поставя началото на ентусизиран преход към пазарна икономика.

Новият президент Елцин се обкръжава с екип от млади либерали, убедени, че ще могат да тласнат страната към пазарна икономика чрез „шокова терапия”. Освобождаването на цените обаче предизвиква галопираща инфлация и стопява спестяванията на руснаците. Така неговият инициатор Егор Гайдар - млад икономист, поставен начело на кабинета, си навлича трайно враждебно отношение на част от населението.
За свое оправдание той изтъква, че е успял да спаси страната от глад и гражданска война, при все че хазната е била празна.

Всеки гражданин, бил той селянин, работник или чиновник, получава „приватизационен чек”, отговарящ на дял от националното стопанство. Операцията обаче се проваля - повечето руснаци не знаят какво да правят със своя „ваучер”. Далновидни предприемачи ги изкупуват на безценица с хиляди.

Под натиска на един консервативен парламент и напълно разочарованото обществено мнение Гайдар е заместен с бившия съветски апаратчик Виктор Черномирдин, който после - през 1994 г., окончателно е отстранен от властта. Настава време, когато властта в Русия започва да сключва „споразумения” с бизнесмени, чието влияние все повече нараства - „олигарсите”.

Чрез участие в непрозрачни търгове те успяват да сложат ръка върху някои перли на руската икономика, по-специално от минния и петролния сектор - в замяна президентът Елцин получава подкрепа от тях и техните медии. Разочарованието достига своя връх през 1998 г., когато страната обявява фалит.

1994 г. заловен е терористът Илич Рамирес Санчес, известен като Карлос Чакала. Получава псевдонима Карлос, след като става член на лявата екстремистка организация Народен фронт за освобождение на Палестина, а прякорът „Чакала” му дава пресата, когато сред неговите вещи е открита книгата „Денят на Чакала” на Фредерик Форсайт.

В продължение години Карлос Чакала гради печалната си слава с убийства, бомби и изнудване и всеки път безпрепятствено успява да се измъкне както заради влиятелните си поддръжници, така и заради грубите грешки в тактиката на тайните служби. Той е арестуван при операция на френските специални части в Судан, командвана от известния антитерористичен съдия Жан-Луи Брюгиер.

Карлос Чакала, един от най-известните терористи на 70-те и 80-те години, днес излежава доживотна присъда във Франция за убийството на двама тайни агенти и ливански информатор.

Илич Рамирес Санчес е роден в Каракас, Венецуела, през 1949 г. любопитен факт в биографията му е, че баща му е убеден комунист и в чест на Владимир Илич Ленин кръщава синовете си на него - другите братя на Карлос са кръстени съответно Владимир и Ленин.

След дипломирането си от гимназията Илич Рамирес Санчес получава стипендия през посолството на СССР в Каракас. Заминава в Съветския съюз за обучение в Университета за дружба между народите „Патрис Лумумба”, който се ползва от КГБ за „набиране на чужди комунисти”.

В началото на 70-те се свързва с Народен фронт за освобождение на Палестина (ПФЛП) в Йордания и участва в сраженията по време на Черния септември. През 1973 г. прави неуспешен опит да убие еврейския бизнесмен и вицепрезидент на Британската ционистка федерация Йозеф Зиеф. Тези действия са в отговор на убийството на Мохамед Бадиа, лидер на ПФЛП за Европа в Париж, от агенти на Мосад. Карлос Чакала сам признава, че е отговорен за бомбена атака в Банка Хаполим в Лондон, за три коли бомби заложени пред редакции на вестници във Франция, за гранатометна стрелба в парижки ресторант, при която са убити двама и 30 са ранени.

В Хага на 27 юни 1974 г. подпомага японската Обединена Червена Армия при операция за отвличането на френския посланик. На 13 и 17 януари 1975 г. участва в два неуспешни опити да се взривят самолети на Ел Ал с гранатомет на летище Орли, Париж. На 27 юни 1975 г. Карлос Чакала застрелва двама френски агенти при опит за задържането му след като е издаден от Мишел Мукхарбал, арестуван член на ПФЛП. Мукхарбал също е застрелян. Карлос бяга в Ливан, където с.г. приема исляма.

Всяка година на 14 август в португалския град Абиул се провежда празник на португалската корида. Португалската корида дължи своята поява на древния лов на диви бикове. По време на рицарството двубоите с тях са водени съобразно кодекса на честта и са използвани да се проверят бойните качества на рицарите в мирно време.

Преди 400 г. арени за корида се появили из цяла Португалия. След един век, за разлика от Испания, в страната е забранено бикът да се убива на арената. Днес португалската корида е най-малко кървавата и затова няма обществен натиск за забраната й като в Испания. Бикът в Португалия напуска арената жив, тъй като срещу него не се изправя тореадор с шпага. Животното излиза на арената само веднъж в живота си и ако не става после за разплод, го откарват в касапница.

Коридата се открива с пасео - специална церемония, напомняща рицарските турнири от Средновековието. На арената излиза целият „отбор”: кавалейрос (ездачите), помагащите на конниците матадори, също групата фуркадуш, които в края на всяка борба укротяват бика с голи ръце. В миналите векове конници били само аристократи, а матадори и фуркадуш се набирали от простолюдието. Оттогава се е запазило традиционното различие в облеклото, като костюмите на „пехотинците” са значително по-скромни.