Обичам работата си. Хората, с които работя - също. Всички, които ме познават поне малко, знаят, че не съм от хората, които се карат, викат или повишават тон. Определям се като спокоен човек.
За първи път от близо четирите години, в които съм в Дарик радио, ми се случи да се разплача от ярост и безсилие. Частният случай, който ме подтикна да напиша този коментар, е скандала ми с един шеф на един пресцентър. Медиите в тази държава имат мисия - да задават въпроси. Това е нещото, което правя всеки ден. Днес при опит да защитя колежка, задала въпрос, бях нападната. Човек (на възрастта на баща ми) директно и пред свидетели си позволи да ме заплаши с уволнение и да крещи. Не го намирам за нормално. Не знам дали ако едно 25-годишно момиче бъде уволнено, ще направи живота на този човек по-щастлив.
Но не това е важното.
Настъпи време, в което всеки си позволява да се държи с останалите нагло и безцеремонно. Не само с репортери, и с лекари, учители. Когато човек от институция, от държавната администрация, си позволи да прояви подобно отношение - си личи безсилието на всички ни. Толкова сме свикнали да ни мачкат, тъпчат, заплашват и дори да ни бият, без да има кой да ни чуе или защити, че в повечето случаи просто избираме да си мълчим. А това е нещо, с което всеки един от нас се сблъсква всеки ден.
Важното е да разберем, всички заедно като общество, че НИКОЙ няма право да си мисли, че е нещо повече, независимо от длъжност, етнос или пол дори. Докато позволяваме да ни унижават, ще сме отзад на опашката. А можем повече. Нужно е само малко уважение и добро възпитание.
