Ресторантът Sufi е на пресечката на улиците Muslim и Butcher в централен Кабул. Не че има някакво значение, но проучих внимателно улиците, тъй като за първи път излизам на вечеря в Афганистан. При все че сме няколко дни в Афганистан, вечеряме или в базите, или в посолството на САЩ, или в хотела. Излизането навън е събитие. И исках да знам точно къде отивам. Вечерта изглежда ще бъде чудесна, времето се затопля, хеликоптерите кръжат до късно, очакват ни няколко стъпки на обикновена улица, без необходимост от бронирана кола и охрана. Предстои ни среща с местни журналисти и - най-важното - типична афганистанска храна.
След задължителните метални детектори на входа на ресторанта, попадаме в уютно ресторантче, където афганистанци са насядали на пода и пият чай, други вечерят, а трети очакват нас. Това са журналистите от някои афганистански медии, с които ще вечеряме. На масата вече има хляб наан-е-кахаса и наан-е-параки, ако го изписвам правилно, както и малко ордьоври кабоп-е-тика (агнешко), кабоп-е-морг (пилешко на скара) и кофте чулау (ориз с месо, шафран и сливи). Последваха още ястия, имената на които не успях да запиша. Но бяха вкусни.
Журналистите пък бяха превъзбудени. Току-що се връщаха от съвместната пресконференция на Махмуд Ахмадинеджад, президентът на Иран, и Хамид Карзай, президентът на Афганистан. Ахмадинеджад беше на двудневно посещение в Кабул, което затвори целия град, но за нас беше чудесна възможност да се разходим с колите из малките и отдалечени улички, за да стигнем до уговорените ни срещи.
На масата в Sufi се обсъждаха атаките на Ахмадинеджад към САЩ - за "двойната игра, която играят", за "борбата срещу терористите, които преди са финансирали" и т.н. Някак неусетно темата за Ахмадинеджад отшумя, за да се фокусираме върху по-интересни неща - медиите в Афганистан и предстоящото ни пътуване до Кандахар. "В Кандахар отивате значи? Много интересно. По-различно е от Кабул. Дори времето е различно - ще бъде с десетина градуса по-топло."
На масата имаше журналисти от радиостанции, телевизии и преса. Само в Кабул има 20 радиостанции, дузина телевизии и поне 100 действащи печатни издания - истински медиен бум в годините след управлението на талибаните. Някои от тях се контролират от големи световни компании или неправителствени организации, други от отделни бизнесмени, от политически партии или от правителството. Едната, Арман FM, за която сме говорили вече в dariknews.bg, е част от австралийско-афганистанската медийна групировка Moby Capital Partners. Компанията притежава и най-популярната телевизия Толо TV.
Журналистите макар усмихнати и непрестанно пускащи шеги, са объркани от войната. Мненията на всички съвпадат - войната продължава прекалено дълго, афганистанците са един изстрадал народ, тази година е последният шанс на международните сили да докажат, че наистина искат да променят нещо в тази страна.
Повечето от домакините ни не са журналисти по образование, а по стечение на обстоятелствата. Един - зъболекар, който все още практикува професията си. Друг - искал да стане футболист, но по време на талибаните трагичен инцидент го отказал от мечтаната професия. Спомня си как талибаните пуснали съобщение, че на стадиона в Кабул ще се играе голям мач. Стадионът буквално се пръскал от хора, всички очаквали началото на срещата. Изведнъж на тревата се появили талибани, които водели жена, чието лице било забулено със светлосиня бурка. Когато достигнали до средата на стадиона, накарали жената да седне на тревата. Зад нея, млад талибански войник, покрил главата си с турбан, насочил автомат Калашников към главата на жената. След това произвел три изстрела.
"Това беше последният път, когато стъпих на футболен стадион. Оттогава не играя футбол," разказва ми журналистът.
Това се случило през ноември 1999 година.
"Въпреки това единственото сравнително хубаво нещо по време на талибаните беше сигурността", спомня си той. "Афганистанският народ има нужда от сигурност."
В момента събеседникът ми се интересува от крикет. С усмивка разказва за срещата по крикет между Афганистан и САЩ. Крикет-културата в страната е привнесена от Пакистан, където в лагерите за бежанци, по улиците, в училищата, афганистанците се научили да играят и сега правят играта популярна и в собствената си страна.
Разговорът може да продължи дълго, но е време да тръгваме. Утре трябва да станем много рано, в 5 сутринта, за да отпътуваме за Кандахар. Чака ни полет със самолет Beech 1900D и хеликоптер UH-1 Huey, за първи път използван във войната във Виетнам.
Когато на следващата сутрин кацаме на международното летище в Кандахар, часът е около 9,30. Хеликоптерът ни очаква, а първата ни среща, макар неочаквано, е свързана с уличните лампи в 850-хилядния град Кандахар. Точно тези лампи и пускането на електричество в град, където едва някои от кварталите имат ток (при това не повече от два часа на ден) са ключови за спечелването на подкрепата на местните жители. Кандахар е изключително важен за талибаните град и само три дни след нашето тръгване, серия от бомби избухна в града. За да напомнят, че талибаните не се отказват. Това "напомняне" костваше живота на 35 души, повечето от тях местни полицаи.
По време на нашето пристигане всичко е спокойно. И макар на фона на непрестанните бомбени заплахи уличните лампи и електричеството да са малки проблеми, жителите на града смятат, че точно по този начин градът ще заживее нормален живот. В специално проучване, което изненадало мнозина, се оказало, че жителите подреждат приоритетни проблеми за решаване в този ред: електричество, вода, пътища, сигурност, здравеопазване и образование. Решаването на тези проблеми може да пребори силата на талибаните, така както никое военно действие не би го направило. Толкова е просто.
Една от лампите, на стойност 2000 долара, стои до малка сергия в центъра на Кандахар. Лампата използва слънчева батерия и две крушки. "Всяка крушка издържа по 4 часа," обяснява ни майор Грийн, докато ни разхожда из базата на Провинциалния Възстановителен Екип в Кандахар, ръководен от канадските сили. "Така имаме пълни 8 часа електричество. Първоначално се опасявахме, че лампите няма да бъдат опазени, но когато ги поставихме до магазини и сергии, самите собственици ги пазят, дори удължават работното си време."
В Кандахар има около 90 фабрики, които не работят именно поради липсата на електричество. Когато то бъде възстановено, те ще създадат много работни места и още много нови поддръжници на новото афганистанско правителство. За съжаление, дори доставка на суровини за оправянето на електроцентралите е затруднено - прекалено опасно е части за възстановяването и пускането в експлоатация на хидроелектрическите турбини да се прекарват по суша, тъй като конвоите са обект на атаки. Само стойността на превоза с хеликоптери на части за двете съществуващи турбини възлиза на 7 милиона долара. Трета турбина е била доставена, след като по пътя е охранявана с конвой от 4 хиляди души.
Реконструкцията на язовира в съседната провинция Хелманд, който е и основен агрегат на електричество за Кандахар, вече коства 90 милиона долара. И той все още не е готов - 900 тона цимент трябва да достигнат по някакъв начин до язовира, но това е твърде опасно. Междувременно жителите на Кандахар стават нетърпеливи, а талибаните продължават да плащат заплати на младите мъже, които иначе не могат да намерят каквато и да било работа. Или поне засега.
Ако електричеството бъде възстановено и целият град получава поне по няколко часа на ден ток, всичко ще се нормализира. Ще има осветление по улиците, фабриките ще работят, хората ще имат работа, а вечер семействата ще гледат телевизия.
Толкова е просто, но и в същото време толкова сложно.
Същата вечер, когато приключи обиколката ни, в базата пуснаха един филм. Пуснаха "Войната е опиат." Усещането да гледаш носителя на Оскар "Войната е опиат", заобиколен от войници, е наистина особено.
Тази нощ ще прекараме в стая с дузина британски войници, които дори нямаха сили да ни разкажат откъде идват - заспаха веднага. Утре сутринта ние тръгваме за Кабул. А те? Те все още не знаят. Навярно за поредната мисия по възстановяването на нормалния живот.
Всичко за Дарик в Афганистан четете в afganistan.log.bg
