Последният комунистически ръководител в западния свят Фидел Кастро ще навърши 80 години на 13 август. Световният рекордьор по дълголетие във властта - упражнява я еднолично почти 48 години без да споделя отговорности - бе принуден в понеделник за първи път да вземе решение да предаде щафетата.
Десет американски президенти - и 13 правителства поради преизбирането на някои президенти - бяха безсилни срещу него: окопан в своя остров-бункер, на 140 км от американския бряг, Фидел Кастро продължава да осмива, предизвиква и заклеймява Вашингтон със същия плам, с който младият 33-годишен завоевател влезе триумфално в Хавана през януари 1959 г. и наложи своя революционен режим на три поколения кубинци.
Сгромолясването на съветския покровител също не донесе никакви промени: последвалите 15 години опровергаха всички прогнози и Фидел Кастро надживя изчезването на комунизма с цената на тежки мъки за населението и безпощадни репресии над своите противници, но не отстъпи от кредото си.
В есента на своя жизнен път бившият партизански водач от Сиера Маестра, другар на "Че" Гевара и още триста "дългобради мъжаги", сякаш преживява втора младост, наблюдавайки отдалече, но съветвайки отблизо своя "духвоен син" Уго Чавес, 52-годишният президент на Венецуела от 1999 г. и агитатор за своеобразен "неокастризъм" в Лтинска Америка. Най-новият му последовател е боливийският президент Ево Моралес, избран в началото на годината.
"Чувствам се по-добре от всякога", повтаряше на драго сърце неуморният и безсънен 80-годишен Кастро. Той се съвзе за няколко седмици от тежкото падане през октомври 2004, толкова впечатляващо, колкото и печално: счупено коляно и пукната кост на ръката до лакътя.
Загрижен преди всичко за мястото си в Историята, Фидел Кастро, син на испански емигрант, отгледан от йезуити, успя да тласне в сърцето на студената война най-големия карибски остров с население 6 милиона през 1959 г. и да го превърне в Мека на революцията, възхвалявана от лявата интелигенция в света.
Поне две поколения през 20-и век си спомнят за седмицата между 22 и 28 август 1962 г., когато Куба бе в епицентъра на надвисналия ядрен апокалипсис.
За голямо нещастие на Фидел Кастро, бесен, че не са се допитали до него, "ракетната криза", предизвикана от насочените срещу САЩ съветски ракети, разположени на острова, беше избягната в последния момент, благодарение на хладнокръвието на Джон Фицджералд Кенеди и Никита Хрушчов.
В замяна Вашингтон се отказва от употребата на сила, за да свали от власт размирния революционер, настанил се под носа на САЩ. Година по-рано ЦРУ понесе най-шумното си фиаско, изпращайки да дебаркират в "Залива на прасетата" 1400 антикастристи, които
след 72 часа боеве бяха принудени да сложат оръжие и поднесоха на Фидел Кастро легендарен триумф над "империализма".
Войнолюбивият му темперамент тласка младия адвокат да навлезе шумно в политиката: 26-годишен, на 26 юли 1953, той тръгва да превземе с щурм втората казарма в Куба - Монкада, при което са избити множество негови другари.
Дисциплиниран принудително от неразривния 30-годишен съюз с Москва, буйният революционер бе заставен да се откаже на стари години от износа на насилствена революция в Латинска Америка през 1989-1990, когато африканската авантюра вървешe към своя край със завръщането на последните кубински войници от Ангола.
Напук на всичко Кастро е много далеч от мисълта да черпи вдъхновение от опита на последните "братски партии" - китайската и виетнамската - и не възнамерява да прави никакви отстъпки пред капитализма. Под американско ембарго от 1962 г., кубинската икономика се задъхва от бремето на дребнавата бюрокрация, която се разпорежда с крайно недостатъчните блага. /БТА/
