Джон Хауард се прочу с думите, че времето е негово, и повече от десетилетие по-късно май се оказа прав. Австралия преживя най-големия и устойчив бум в историята си. И все пак коренното население бе доведено до жалко състояние, изключителната й природа бе застрашена на множество фронтове, а народът започна да се пита къде отиват националните богатства, след като държавното образование и здравеопазване са в криза, социалното благосъстояние е в упадък, жилището стана нещо недостъпно за мнозина, а индустриалните реформи на Хауард доведоха до орязване на възнагражденията и влошаване на трудовите условия.
Хауард обеща при управлението му Австралия да бъде спокойно и приятно за живеене място, само че тази година австралийците станаха по-уплашени и подозрителни един към друг от всякога - състояние, от което правителството на Хауард изглежда с радост се възползва.
Способността на Хауард да всява разделение и умелото манипулиране на общественото мнение засенчиха парадоксите на неговата епоха. Въпреки че флиртуваше с расизма, все пак именно неговото управление сложи край на най-голямата имиграционна програма в историята на страната. Външната му политика бе печално известна с раболепието пред правителството на Буш. Макар често да изглеждаше слабо заинтересована от Азия, през изминалото десетилетие Австралия установи нещо повече от тесни търговски връзки с Китай, Индия, Япония и Индонезия, а съдбата й е все по-обвързана с настъпващия век на Азия.
Хауард бе най-силно подчиненият на идеологията премиер, който Австралия е имала, но на моменти действаше изцяло изневерявайки на природата си: смелото въвеждане на строги закони за оръжията веднага след клането в Порт Артър през 1996 г. и пак при огромен обществен натиск, изпращането на австралийски мироопазващи сили в Източен Тимор, за да се спре кампанията на репресии, тайно финансирана от индонезийските военни, след като Източен Тимор гласува за независимост - нещо нетипично при дългогодишната политика на Австралия в подкрепа на Индонезия.
Привидната благост на Хауард прикриваше безжалостната му решимост да прекрои коренно Австралия. Политизирането, което внесе в обществените услуги, жестоко ги отслаби. Неспирните и свирепи атаки на правителството му към алтернативни гледни точки доведоха до смущаващ конформизъм в австралийския обществен живот, а освен това той претъпка институциите с блюдолизци и ултрадесни идеолози, които да прокарват каузите му в обществото.
После идват лъжите. Най-наглата бе обещанието му, че няма да въвежда да
нък върху потреблението, макар че по-късно го направи, а най-срамната бе позорният случай с изхвърлените зад борда деца. В разгара на изборите през 2001 г. министрите на Хауард твърдяха, че бежанци, приближаващи Австралия с лодка, хвърлили децата си зад борда, което накара Хауард да заяви: "Не желая такива хора в Австралия". Едва след изборите се доказа, че правителството е знаело, че твърдението е невярно.
Помилването на Дейвид Хикс, който прекара в Гуатанамо пет години без процес, и принуждаването на Хикс да мълчи до отминаването на изборите, говори за нарастващо пренебрежение към човешките права и закона, чийто най-ужасяващ израз е законодателството на Хауард за борба с тероризма, силно критикувано заради допускането на тайни процеси и затвори.
Хауард енергично защити и разшири срока на принудителното задържане на бежанци въпреки разкритията, че австралийски граждани са били арестувани погрешка и оставали задържани за месеци, а в един случай е имало и депортиран във Филипините, което говори не само за некомпетентност на управлението, но и за дълбоко бездушие като в позорния епизод с "Тампа" през 2001 г. Когато 400 бежанци бяха спасени от потъващ кораб и захвърлени в тропическия пек на палубата на контейнеровоза "Тампа", Хауард крайно демонстративно отказа да разреши на бежанците да стъпят на австралийска земя - акт, който за мнозина резюмираше безграничната низост на неговото правителство.
При Хауард шовинизмът се засили, но макар да прибягваше до идеята за Австралия като оправдание за действията на правителството си, той не страдаше от угризения на съвестта за това, че често вървеше против волята на народа, като отказваше да се извини на "черна" Австралия пред надигналото се движение за помирение, бавно и вещо унищожаваше желанието на мнозина за установяване на република или като изпрати австралийски контингент в Ирак след най-големите антивоенни протести в историята на страната.
Тогава се случи нещо необичайно: историята претърпя обрат и времето вече не бе негово. Все по-самотната му подкрепа за авантюризма на администрацията на Буш изглеждаше все по-глупава, а даже и опасна. Дори климатът в Австралия бе различен. Всеки голям град на континента преживя такава сериозна водна криза, че хората убиваха съседа си, понеже напоявал градината си. В средата на невиждана през последното хилядолетие суша почти до края на миналата година Хауард си остана скептичен. Поддръжниците му отхвърлиха глобалното затопляне, както и много други проблеми, като истерия от страна на левицата. Но не беше така. Светът се бе променил.
Колкото и да е странно, гласувайки за лейбъристката партия на Кевин Ръд, Австралия изглежда бе заменила един дребен човек с очила с друг малко по-млад дребен човек с очила. Докато Хауард бе реакционен радикал, Ръд е религиозен консерватор, описан от колега лейбъристки депутат като "почти толкова интересен, колкото и един килим".
Често бе трудно да различиш консервативната програма на Ръд от тази на Хауард. Той бе обявен от аборигенския водач Ноел Пиърсън за "безсърдечна змия", след като направи десен завой от позицията на Хауард по въпроса за Аборигенското помирение в последните дни на изборите. Обещанието му да бъде твърд по въпроса за климатичните промени кънти на кухо, след като обеща субсидия от 110 млн. австралийски долара за "Гънс лимитид" - компания, възнамеряваща да построи на остров Тасмания най-големия завод за хартиена каша (пулп), който ще поглъща половин милион тона дърва от местните гори в чудовищно големия си електрогенератор. Дали това не е голямата победа на Хауард - създаването на лейбъристка партия по негово подобие?
След поражението му нападките към наследството на Хауард ще станат жестоки, но в сърцевината им ще стои недоволство, ритуално заклинание на нещо много по-дълбоко, което австралийците вероятно по-скоро няма да признаят. В продължение на десет години могъществото на Хауард се състоеше в способността му да въздейства над най-негативната черта в австралийската душа - боязливостта, конформизма, страха от други хора и нови идеи, колониалната склонност по-скоро да имитира, отколкото да води, срамът, който понякога граничи с ужас от уникалността на земята и народа.
В края на прощалната си реч Хауард заяви, че е оставил Австралия по-горда, силна и благоденстваща, но хората не виждат така нещата. Струва им се, че това е било пропиляно десетилетие, че страната е изплашена, несигурна в това какво представлява днес, неподготвена за големите промени, които трябва да преживее и зле пригодена за сериозните дебати, които й предстоят.
Появи се странното усещане, че Австралия, която през изминалите 11 години често се движеше като сомнамбул, под хипноза, внезапно се е пробудила. Накъде ще тръгне, какво ще направи и каква ще бъде обаче вече никой не знае. (БТА)
netinfo
netinfo