Народът на Мианмар заслужава да получи помощ въпреки управниците си
Народът на Мианмар заслужава да получи помощ въпреки управниците си
/
снимка: БГНЕС
Решението на генералите, управляващи в Мианмар, да преместят столицата от най-големия град Янгон в отдалечената планинска крепост Найпидау през 2005 г., беше също толкова объркващо, колкото и много от останалите им действия. Мълвата го приписа на съвети на гадатели, които предрекли бунт и природно бедствие в Янгон.
Бунтът избухна миналия септември. Той беше потушен лесно от армията, готова да стреля по невъоръжени протестиращи. Сега дойде времето на природното бедствие и то в степен, която никой не можеше да си представи: циклон, донесъл смъртта на десетки хиляди, оставил стотици хиляди без подслон и изложил милиони на опасност от болести и глад. През последните години единствено азиатското цунами от декември 2004 г. и земетресението в Кашмир от октомври 2005 успяха да причинят толкова голяма разруха.
Не е необходимо да вярвате в астрологията, за да видите важна истина зад слуха за гадателите, тъй като става дума за режим, заинтересован повече да се грижи за себе си, отколкото за своя народ. Той не успя да подготви населението за приближаващата опасност, въпреки че беше предупреден за нея. Войниците, които реагираха бързо на предвожданите от монасите протести миналия септември, сега изчезнаха за дни, докато хората се бореха с разрушенията, смъртта и нараняванията. И когато шокираният свят предложи помощ, генералите започнаха да пречат. Хуманитарни служители чакаха за визи, а хунтата се пазареше за вносните мита на пристигащата помощ. Такова поведение е престъпно. Първите няколко дни след бедствието, от гледна точка на човешкия живот, който може да бъде изгубен, без съмнение са най-важни.
За чуждестранните дарители Мианмар повдига дилема, която може да възникне и в Северна Корея, вероятно изправена на ръба на глада: как да спасиш отчаяните хора, чиито собствени правителства презрително отхвърлят чуждата помощ, и как да го направиш, без да дадеш спасително въже на нелегитимен и непопулярен режим. Непосредствено сред бедствието единствено първият от тези въпроси е от значение: докато толкова много хора са в беда, хуманитарният императив надделява над опасенията, че подхвърляш милостиня на злокобния режим. Като цяло не е възможно да заобиколиш хунтата (или ръководителите на Северна Корея) в разпределението на помощта. Някои чуждестранни хуманитарни агенции имат собствени мрежи в страната. Но никоя от тях не я обхваща цялата.
На теория може би е възможно, както министърът на външните работи н
netinfo
а Франция предложи, да бъде приета резолюция на ООН, задължаваща хунтата да приеме помощта. На практика приятелите на Мианмар в Съвета за сигурност вероятно ще блокират подобен ход и пак ще се наложи убеждаване на генералите да приемат хуманитарната помощ. Това означава, че трябва да се избегне рискът от подхранване на параноята на хунтата. Тя възприема предложението за помощ като върха на острието на политическата намеса, целяща да я измести от властта. В този смисъл беше неприятно, че великодушната оферта на Джордж Буш ("Позволете на Съединените щати да дойдат и да ви помогнат!") беше направена, докато той подписваше закон, присъждащ почетно отличие на Конгреса на Аун Сан Су Чжи - арестуваната Мианмарска опозиционна водачка.
Генералите ще забележат освен това, че в същия ден Конгресът прие резолюция, осъждаща техния конституционен референдум на 10 май като "едностранчив, недемократичен и нелегитимен". Това е точно определение както за процеса, така и за конституцията, която генералите искат да наложат на своя народ - толкова спешно, че след 14-те години, в които я писаха, те отложиха гласуването за нея в най-тежко пострадалите райони, само с 14 дни. Разбира се, те трябваше да отложат гласуването. Достатъчно зло само по себе си, тъй като е начин да осигури правно прикритие за увековечаване на военното управление, произвеждането на референдума (и вероятно подправянето на изхода от него) сега отвлича вниманието от онова, което трябваше да е основна задача на армията: да спасява човешки живот. Натискът от Америка, обаче, няма да накара хунтата да отстъпи. Вместо това, той ще я направи дори още по-уклончива в пазарлъците с предложенията за помощ. Отлагането ще има по-добър шанс, ако съседите, които поддържат добри отношения с хунтата - Тайланд и особено Китай - прибавят и своя глас към призивите за него.
Насърчаването на ръководителите на Мианмар да приемат по-голяма чуждестранна помощ не е просто краткосрочен проблем. Отчасти заради западните санкции, но най-вече поради собствената си политика да се справя сама, Мианмар е сред най-нуждаещите се и получаващи най-малка помощ страни в света. Около 30 на сто от 53 милионното й население живее под равнището на бедността. Детската смъртност е висока - 76 на всеки 1000 новородени деца. Програмата по прехрана на ООН твърди, че една трета от децата на възраст до пет години са недохранени. От онези, които влизат в начални училища, 57 на сто отпадат впоследствие. Освен това, с 3 долара на жител на година, Мианмар получава пропорционално по-малко чуждестранна помощ, отколкото почти всяка друга държава. В съседен Лаос, например, тя е 20 пъти по-голяма. Циклонът добави още повече - и продължителни - проблеми към настоящата мизерия в страната. Какъвто и да е режимът й, тя се нуждае от повече дългосрочна хуманитарна помощ, дори само, за да посрещне основните си нужди.
netinfo
Две бледи искрици надежда блестят във влажния мрак, оставен от циклона. Първата е, че нуждата от хуманитарна помощ може да доведе до подновени ангажименти спрямо Запада. Най-малкото тя може да рекламира западните умения, богатство и щедрост, и да възстанови част от влиянието, което беше загубено в посока на големите търговски партньори на Мианмар в региона. Второ, шокиращата нескопосана реакция на режима към кризата може да накара дори някои от членовете му да се зачудят дали ръководителите им знаят какво правят. Армията смята, че може да остане на власт, защото никоя друга сила не може да поддържа целостта на страната и да я управлява компетентно. Циклонът трябва да е накарал някои висши военни да осъзнаят това, с което повечето цивилни отдавна са наясно: че подобна идея е глупост.
И преди се е случвало природно бедствие да доведе до политическа промяна: през 1972 г. никарагуанският диктатор Анастасио Сомоса и неговите приятелчета си присвоиха помощта, изпратена след земетресение в страната. Това помете популярността му и в крайна сметка го свали от власт. Цунамито изигра важна роля в постигането на мир на Ачех, на индонезийския остров Суматра. В Мианмар суеверните генерали и цивилни ще възприемат циклона като знак за божественото нетърпение, намекващ за надвиснало рухване на тираничното управление. Не е нужно да вярвате в поличби, за да се надявате, че ще се сбъднат. /БТА/
